Как щеше да се оправдае Далтон, как щеше да обясни факта, че бележката бе оставена в неговата спалня? Лично Мери се бе погрижила за това, уверявайки Виктор, че е поставила писмото на място, където Синьото острие не може да не го забележи.
Далтон можеше невинно да свие рамене и да каже, че Виктор Чадуик е полудял.
Всички на масата мълчаха — Далтон и Флетчър, Бек и Луис, мърморкото Джон.
— Кажи й — промълви най-сетне Максимилиан, без да вдига глава.
— Мислиш ли, че трябва… — рече Флетчър.
Повдигайки измъченото си лице, Максимилиан ги направи свидетели на агонията си. „Колко мъка може да понесе човек?“ — съчувствено помисли Мери, загледана в безумното му изражение.
Другите също бяха потресени от страданието му. Хелън тихо проплака, а останалите съкрушено сведоха глави. Всички освен Мери. Тя почувства как в гърдите й се надигна гняв. Пенелопа не заслужаваше цялата тази обич.
Далтон взе ръката й.
— Нещата не са такива, каквито изглеждат — нежно каза той, опитвайки се да й съобщи новината по възможно най-деликатния начин. — Чувала ли си за Синьото острие?
— Разбира се — отвърна Мери.
— Той е тук сред нас тази вечер.
Мери силно стисна ръката му.
— През цялото време подозирах това. Защо не ми каза?
— Не можех — отрицателно поклати главата си Далтон. — Имаше моменти, когато исках да ти разкрия истината, но нямах право да сторя това.
— Нямал си право? — Мери го погледна с недоверие. — Мислех, че Синьото острие сам решава как да постъпи.
Младият мъж изглеждаше видимо озадачен. Внезапно проумял смисъла на думите й, той отвърна:
— Не и аз — каза Далтон. — Аз не съм този, за когото ме мислиш.
— Ти не си… не си Синьото острие?
Далтон кимна с глава. Мери го погледна изумена. Не бе Далтон! Любовникът на Пенелопа не бе Далтон. Но кой тогава бе Синьото острие? Мери се загледа в лицата на останалите мъже, чудейки се в кого от тях се бе влюбила така лудо Пенелопа.
Погледът й отново спря на Максимилиан. Той изглеждаше напълно съкрушен. Къде бе изчезнало разглезеното конте? Ами префърцунените дантелени одежди?
— Максимилиан? — прошепна тя.
— Да — отвърна Далтон. — Макс е нашият водач.
Напълно вцепенена, Мери впери поглед в Далтон. Той напразно се опитваше да я успокои — младата жена сякаш не го чуваше. В този миг тя знаеше, че душата й никога повече няма да намери покой.
Забравила за останалите в стаята, сега тя виждаше единствено Далтон.
— Мислех, че ти си Синьото острие.
— Разочарована ли си?
Мери енергично поклати глава.
— Не. Просто аз… — опита се да обясни тя — … намерих писмата и ужасно се ядосах. Никога преди не съм била толкова ядосана.
— Какви писма? — попита Далтон и Мери извади от корсажа си привързаните с червена панделка бележки.
— Реших, че я обичаш — проплака тя — и просто не можах да понеса тази мисъл.
Далтон взе писмата и ги прочете набързо.
— Нищо не разбирам.
В стаята бе настъпила гробна тишина. Мери смело се взря в лицата на останалите. Всички чакаха обяснението й. Тя се обърна към Далтон, игнорирайки присъствието им.
— Зная къде я е отвел Виктор.
Сините очи на Далтон помътняха и Мери разбра, че в този миг тя бе изгубила любовта му. Пред нея стоеше мъж, по-студен и безстрастен от самия Виктор. Един непознат. Мери знаеше, че никога няма да успее да поправи грешката си.
— Откъде знаеш? — изръмжа Далтон.
Въпреки че единственото й желание бе да избяга, Мери събра всичката си смелост и го погледна в очите.
— Зная, защото му помогнах.
Беше очаквала затвор, влажна и тъмна стая, обаче Виктор и войниците му я бяха отвели в една гостилница в края на града, настанявайки я в малка, но уютна стаичка на втория етаж. Там бе прекарала безкрайно дългата нощ и целия следващ ден.
Отново бе вечер и поглеждайки през малкия си прозорец, Пенелопа видя, че навън бе паднал непрогледен мрак. В каменното огнище гореше огън, а недокоснатата й вечеря изстиваше на масичката до тясното легло.
Двама въоръжени войници стояха пред вратата и й напомняха, че е затворничка.
Пенелопа спря пред огнището, протягайки ръце, за да се стопли. Сега не можеше да си позволи да падне духом, трябваше да събере сили и да превъзмогне страха и разочарованието си от предателството на Мери. Виктор не можеше вечно да я крие от Максимилиан. Съпругът й скоро щеше да я намери и освободи.
Тази мисъл я успокояваше и обнадеждаваше. Максимилиан бе по-умен и по-силен от Виктор, а и справедливостта бе на негова страна. Всичко, което й оставаше сега, бе да чака.