Животът й вече нямаше смисъл и Мери си помисли, че дори мисълта за смъртта не може да я уплаши.
Болката от предателството към единствените хора на този свят, които истински я бяха обичали, щеше да я преследва до края на дните й.
Колкото и да се опитваше да не мисли за това, Мери често се питаше какво ли ще стане с нея, ако Далтон не я убие. Вече не можеше да се върне в дома на Пенелопа, не желаеше да живее и в плантацията при властния си баща, който винаги се бе държал пренебрежително с нея. Можеше да се омъжи, но кой ли би пожелал съпруга като нея?
Никой.
Имаше само един мъж на този свят, който би я приел. Не като съпруга, както дълго се бе надявала, а единствено като съучастница и любовница. Не бе успяла да накара Виктор да се влюби в нея, но все пак, по свой собствен начин, той все още я желаеше.
Тя потрепери, но не от утринния хлад.
26
След като бяха яздили цяла сутрин, кръчмата в Сайпръс Кросроудс им се стори невероятно топла и уютна. Беше пълно с хора, насядали по разпръснатите навсякъде маси. Мъжът зад грубия дъсчен тезгях веднага позна Виктор, който току-що бе тикнал Пенелопа вътре през вратата.
— Господин Чадуик — едрият мъж го поздрави с угодническа усмивка. — Много се радвам, че отново сте мой гост.
Пенелопа отчаяно си помисли, че вече никой не е в състояние да я избави. Собственикът на кръчмата очевидно бе стар познайник на Виктор, а постоянните клиенти дори не погледнаха странната двойка. Изглежда, никой не забелязваше, че Виктор бе стиснал ръката й над лакътя, а пред вратата навън чакаха четирима от хората му.
Прегърбена старица и възрастен мъж се караха шумно на една маса близо до камината. Възрастната жена наруга мъжа, който вероятно бе неин съпруг.
Беловлас старец — бивш моряк, съдейки по дрехите — седеше на съседната маса. С монотонен глас той мърмореше нещо под носа си между глътките бира. Единствената дума, която Пенелопа успя да разбере, бе ураган.
Друг мъж с разрошена червена коса и карирана кърпа, увита около врата, бъбреше с бармана. Пенелопа долови ясния му ирландски акцент. Високо чернокосо момиче зад тезгяха стоеше с гръб към младия мъж, но едва доловимо наклонената глава и леката извивка на тялото му издаваха, че дава ухо на думите на ирландеца.
Виктор избра една отдалечена маса и се настани с лице към вратата. Той накара Пенелопа да седне до него и стисна дланта й под масата.
— Какво ще правим сега? — попита го тя.
— Ще чакаме.
Бе го чула да нарежда на войниците си да нахлуят в кръчмата по даден от него сигнал.
Пенелопа вече бе започнала да губи вчерашната си увереност. Под масата Виктор криеше сабя, а войниците му бяха нащрек пред вратата. Какво можеше да стори Максимилиан срещу петима въоръжени мъже? Дали щеше да дойде сам, каквито бяха инструкциите в бележката, или с приятелите си?
Едрият собственик на кръчмата излезе иззад тезгяха и се приближи до масата им, ухилен широко.
— Какво ви води в Сайпръс Кросроудс?
Виктор го погледна строго:
— Това не ви засяга.
— Разбира се — отвърна мъжът, без да покаже, че е засегнат от думите му. — Ще поръчам на дъщеря ми да ви донесе две халби от най-добрата ми светла бира.
— Отлично — рече бързо Виктор и отново впери поглед във вратата.
Собственикът се обърна към тезгяха и викна на високото момиче, което продължаваше да флиртува с ирландеца.
— Ребека!
Девойката го погледна през рамо.
— Две халби от най-добрата бира за господин Чадуик и спътницата му.
Ребека се наведе към ирландеца и нежно прошепна нещо на ухото му. Дори от своята маса, Пенелопа можеше да види, че момичето е грозновато и кокалесто. Устата му бе прекалено голяма, а носът — твърде дълъг. Във вида му имаше нещо много познато…
— Помниш ли какво ти казах? — прошепна Виктор на ухото й, когато собственикът на кръчмата се отдалечи.
— Да.
Как можеше да забрави? Виктор я бе заплашил, че ако се обърне за помощ към някого, ще пострада не тя, а онзи, към когото е отправена молбата й.
Към масата със свенлива усмивка приближи Ребека. В ръцете й имаше поднос, върху който звъняха халбите с бира. Пенелопа бе в Сайпръс Кросроудс за първи път и въпреки това лицето на момичето й изглеждаше познато. Навярно бе срещала Ребека в Чарлстаун.
Дъщерята на собственика постави халбите върху масата, кимвайки срамежливо с глава. Пенелопа учтиво прошепна „благодаря“, докато Виктор игнорира грозноватото момиче, приковал поглед във вратата.
Пенелопа се взря в скулестото лице на Ребека… лице, което бе виждала и преди и всъщност познаваше много добре. Очите й се разшириха от учудване, когато видя Бек да й намига насреща.