Мери отново погледна Максимилиан. Бе облякъл най-скъпите си дрехи — кадифен жакет в кралско синьо, панталони и наметало в същия цвят, дантелена вратовръзка, бродирана жилетка, лачени обувки със сребърни катарами.
Собствениците на малката горска къщичка бяха изчезнали малко след пристигането им. Далтон бе оставен да охранява Мери, докато останалите мъже от Лигата се съвещаваха навън. Тя така отчаяно желаеше да го заговори, да му каже колко много съжалява, да го помоли за прошка, но продължаваше да стои безмълвна пред него. Той също мълчеше. Може би вече нямаше какво да си кажат.
Бе прекарала последните няколко часа край ниското огнище, заслушана в тихия разговор на Максимилиан и Далтон. Бяха завързали ръцете, но не и краката й. Навярно щеше да й се удаде да избяга.
Тогава обаче Далтон с лекота щеше да я настигне. Мери се питаше дали щеше да я убие с някой от ножовете, които криеше в пояса си. Нещо й подсказваше, че би го сторил, без дори да се замисли.
Максимилиан изглеждаше напрегнат. Планът му бе прост, но за да успее, трябваше да бъде изпълнен перфектно.
— Позволете ми да ви помогна — глухо каза тя. Навън вече се стъмваше. — Всичко стана по моя вина — продължи Мери, след като не получи отговор. — Искам да се опитам да оправя нещата. — Неспособна повече да се бори с отчаянието, младата жена се разплака — Моля ви.
— Не — отсече Максимилиан.
Мери погледна умоляващо Далтон. Някога този мъж я бе обичал. Дори да не можеше да й прости стореното, може би все пак щеше да прояви милост към нея.
— Мога да убедя Виктор, че Синьото острие няма да дойде. Той ми има пълно доверие.
— Сега Чадуик е единственият глупак, който все още ти вярва — рязко рече Максимилиан.
Той й обърна гръб, но Далтон продължаваше да я гледа така, сякаш я виждаше за пръв път, сякаш бе някоя непозната. Сега той гледаше на нея като на свой враг.
— Запуши й устата — каза Максимилиан — Не искам да се развика за помощ и да събере половината британска армия.
Пенелопа отново огледа помещението. Само за миг успя да зърне лицето на ирландеца, но можеше да се закълне, че това бе конярят Флетчър. Морякът все още държеше главата си наведена, но малката сива брадичка издаваше вечно мърморещия Гарик.
Възрастният мъж, когото прегърбената старица постоянно ругаеше, изглежда бе Джон, камериерът на Максимилиан. С острите си черти и издадена брадичка жена му много напомняше на Луис Търнър.
Пенелопа прикова поглед към вратата и зачака. Изглежда, не само тя бе неспокойна тази вечер. Все още недокоснал бирата си, Виктор почукваше неспокойно с пръсти по масата. На въпроса на кръчмаря не му ли харесва бирата, бе отвърнал, че не бил жаден.
Гърлото на Пенелопа бе пресъхнало, но тя се боеше, че дори само от една глътка ще почне да й се гади. Вече дори и най-малкият шум я плашеше. Когато „ирландецът“ се изсмя гръмогласно, тя едва не подскочи от стола си.
Тягостното очакване я влудяваше.
Внезапно вратата се отвори и през нея, изискано облечен и невъзмутим, влезе Максимилиан.
— Пфу — каза той, затръшвайки вратата след себе си, — навън е такъв студ, че не се мяркат ни човек, ни звяр.
Максимилиан се приближи към масата им. Бе зашеметяващо красив, а сивозелените му очи гледаха с измамно спокойствие. Той хвърли кадифеното си наметало пред смаяния поглед на Пенелопа.
— Ето къде си била, скъпа — рече той. — Докато не получих бележката ти, нямах представа къде може да си отишла. Радвам се да видя, че си добре — небрежно каза Макс.
— Вие ли взехте съобщението? — тихо попита Виктор.
— Разбира се, добри ми човече. Все пак бе оставено на моята възглавница.
Максимилиан извади сгънатия лист от джоба на жилетката си и го подаде на Виктор.
Виктор пое бележката и бавно я разгърна. Пенелопа се наведе към него, опитвайки се да я прочете.
Съпругата ви бе взета за заложница от Виктор Чадуик. Може да я откриете довечера в кръчмата на Сайпръс Кросроудс.
— Това е неговият почерк — избухна Виктор. — Бих го познал дори насън.
— Неговият? — попита Максимилиан. — Не виждам подпис, а само някакъв надраскан в дъното на листа кинжал.
Пенелопа вдигна поглед. Лицето на Максимилиан изразяваше несмутимо спокойствие.
— Синьото острие, глупако — каза Виктор, вбесен, че планът му заплашваше да се провали. — Мъжът, който си играеше със съпругата ти.
— Играел? — безизразно попита Максимилиан. От устните му се отрони въздишка.
Виктор окончателно изгуби контрол над себе си.
— Мъжът, който ти сложи рога!