Защо Чадуик не отпиеше от проклетата бира? Джон бе стрил вътре специална смес от своите треви. Всичко щеше да приключи бързо и тихо. Пръстите на Макс погалиха горещата длан на Пенелопа, при което сърцето й едва не се пръсна. Да, скоро щяха да се отърват от Виктор Чадуик.
Само да отпие от бирата!
— Какво ще кажете да обсъдим това на по едно питие? — с усмивка предложи Макс. — Гърлото ми е пресъхнало.
Думите едва бяха излезли от устата му, а собственикът на таверната вече стоеше до него с халба бира. Макс отпи дълга глътка, преди да остави халбата на масата. Чадуик не докосна своята.
Това надлъгване можеше да продължи още дълго. Макс нямаше представа колко.
Още минута, може би две, и той щеше да измъкне Пенелопа от лапите на Чадуик и да се захване с него. По дяволите планът! Ръката на този мъж върху китката й го влудяваше.
Пенелопа, изглежда, не бе пострадала, но докато не я притиснеше в обятията си, не можеше да бъде напълно сигурен в това.
Вратата зад него рязко се отвори, а след това се затвори с трясък. Макс се надяваше това да не е някоя невинна случайност, която да взриви напрежението, но по всичко изглеждаше, че беше точно така. Дали пък не беше пристигнал истинският собственик на кръчмата, което щеше да означава, че Далтон и хората му са закъснели? По дяволите, нямаше какво повече да чака.
— Мери! — Чадуик бе толкова изненадан, че поотпусна ръката на Пенелопа, която веднага се отскубна от него и се хвърли към Макс.
Скрила бледото си лице под качулката на наметалото, Мери бавно влезе в помещението и се насочи към масата на Чадуик. Някак бе успяла да се изплъзне от Далтон, и сега щеше да каже всичко на Чадуик. Кръвопролитието изглеждаше неизбежно.
Пенелопа прошепна името й, но тя дори не я погледна. Очите й бяха вперени в Чадуик.
— Пусни ги да си вървят, Виктор — тихо каза тя. — Станала е ужасна грешка.
— Няма никаква грешка — остро рече Чадуик. — Пенелопа призна, че е имала връзка със Синьото острие.
— Че е била измамена от Синьото острие — сърдито се намеси Макс, избутвайки Пенелопа зад гърба си.
И сам не разбра какво точно го издаде. Може би нещо съвсем просто, като гримасата на лицето му или несвойственият за Максимилиан Бродерик гняв.
— Ти! — извика Чадуик и скочи на крака, при което бутна масата и едва не събори халбата на Макс. — Това си бил ти!
Той извади сабята си от висящата на кръста му ножница и насочи смъртоносното острие право към сърцето на Макс.
Разнесе се трясък от съборените столове и дрънчене на стомана, тъй като маскираните „клиенти“ на кръчмата също бяха извадили скритите си оръжия.
Мери се хвърли към Чадуик, а пелерината й се развя зад нея. „Как бързо премина отново на негова страна“ — горчиво помисли Макс. Тя сграбчи силната ръка на Виктор и вкопчи пръсти в дръжката на сабята. Нима се опитваше да помогне?
— Недей — каза тя, без да откъсва поглед от очите на Чадуик. — Ако някога съм означавала нещо за теб, пусни оръжието.
— Мери? — Пенелопа направи крачка към братовчедка си, но тя сякаш не я забелязваше.
— Можем да отплуваме заедно за Англия — продължи Мери. — И двамата не бихме могли да останем тук. Всеки вече ще знае, че си дошъл, за да убиеш Синьото острие и независимо дали ще успееш, или не, той ще се превърне в герой. Вече не можеш да отречеш намеренията си. Ако беше дошъл, за да го задържиш, щеше да доведеш със себе си повече от четирима войници.
Сега двамата мъже бяха разделени единствено от опряното в гърдите на Макс острие. Едно движение и Синьото острие щеше да бъде мъртъв.
— Можем да бъдем щастливи там — продължаваше Мери.
— Стражи! — извика с все сила Чадуик, приковал поглед във вратата. След дълга пауза, извика отново, този път още по-силно. — Търман!
Виктор не изпускаше сабята, но очите обхождаха въоръжените мъже около него — моряка, стареца с жената, „Ребека“. Той трескаво преценяваше шансовете си, които очевидно не бяха твърде големи.
— Няма да се измъкнеш — спокойно каза Макс. — Ако искаш, можеш да ме убиеш, но ще бъдеш мъртъв още преди да си извадил острието от тялото ми.
— Къде са войниците ми?
— Завързани — кратко отвърна Бек.
Чадуик хвърли изумен поглед към сервитьорката с изненадващо дебел глас.
— Изглежда, сме в задънена улица — припряно каза Мери, — така че предлагам да сключим примирие. Не е необходимо да се пролива кръв. Пуснете ни да си отидем. — Тя обърна отчаян поглед към Макс, а след това към братовчедка си. — Ще отплуваме за Англия, далеч от тук.
Пенелопа умолително стисна ръката на Макс.
— Съгласи се — прошепна тя. — Моля те.