Едно леко кимване с глава, и всичко щеше да свърши. Но беше ли достатъчно това? Щеше ли някога да намери покой при мисълта, че човекът, отвлякъл съпругата му бе на свобода? Англия бе много далеч. Може би достатъчно далеч.
— Съгласен.
Мери се усмихна и протегна ръка към халбата на Чадуик.
— Нека го полеем, какво ще кажете?
— Мери… — извика Макс, но бе твърде късно. Тя надигна халбата и отпи дълга глътка. След това я подаде на Чадуик.
— Хайде, трябва да скрепим споразумението. — В този миг очите й срещнаха тези на Макс, а в погледа й имаше някакъв странен блясък. — Наздраве на всички.
Халбите бяха надигнати, включително и тази в ръката на Чадуик, който най-сетне бе свалил сабята.
Мери с притаен дъх гледаше как Чадуик отпива от бирата си, а сетне с въздишка се строполи върху най-близкия стол.
— Добре — прошепна тя, а на лицето й отново се появи усмивка. Изглежда, билките вече бяха започнали да действат. Очите й помръкнаха и тя залитна назад. — Сега, Виктор — каза с дрезгав глас, — ще онемееш от изненада.
— Аз… — поде той, а сетне стисна главата си с ръце. — О, небеса, какво става с мен?
— Отрова — обясни тя, хващайки много внимателно ръката му. — В бирата имаше отрова.
— Отрова?
— Съжалявам, но това наистина е най-доброто решение. Не бих ти позволила да убиеш Максимилиан или да нараниш Пенелопа. Освен това те познавам, Виктор. Ти нямаше да удържиш на думата си. — Гласът й трепереше от усилието да забави още няколко мига въздействието на билките. — Не можех да ти позволя да продължиш да нараняваш хора, а и знаех, че няма да се задоволиш с живота с мен в Англия. Далтон не ме обича вече, а Пенелопа никога няма да ми прости за всичко онова, което й причиних. Аз също трябва да умра.
Пенелопа трескаво се впусна към Мери.
— Какво направи? — попита нежно тя.
— Опитах се да оправя тази каша по възможно най-добрия начин.
Чадуик, който бе изпил доста по-голямо количество от отровното питие, отпусна безжизнено глава. Последното му съзнателно движение бе да издърпа дланта си от тази на Мери.
По лицето на Пенелопа се стичаха едри сълзи, а Макс се опитваше да я успокои. Той постави ръка на рамото й.
— Това е упойваща смес, не отрова — тихо обясни той. — Тя ще се оправи.
Пенелопа въздъхна с облекчение.
— Прости ми — промълви Мери, която вече изпадаше в унес. — Така и не успях да ти призная за Хет, а трябваше. Трябваше да ти повярвам за всичко, Пенелопа. Ти никога не престана да ме обичаш.
— Всичко ще бъде наред — каза Пенелопа, отмятайки една червена къдрица от лицето на Мери.
— Кажи на Далтон, че съжалявам… — прошепна Мери, а главата й увисваше все по-ниско. — Кажи му, че го обичам от момента, в който той… ми помогна.
Мери затвори очи в мига, когато Далтон и доброволците от Сайпръс Кросроудс се втурнаха в кръчмата. Далтон трескаво заоглежда помещението, докато погледът му не спря на Мери, която вече бе отпуснала глава на масата. На лицето й бе изписан покой.
— О, не! — вдигнатият нож се изплъзна от пръстите му и издрънча на пода и той се спусна към Мери. Очите на Пенелопа бяха пълни със сълзи. — Опитах се да я спра… наистина, Макс. Пуснах я, защото нямаше да преживея, ако с нея се случеше нещо, но вместо да избяга, тя се втурна право към вратата на кръчмата.
— Далтон… — каза Макс, но приятелят му сякаш не го чуваше.
— Все още не бяхме готови да заловим войниците и аз бях принуден да стоя горе, неспособен да я избавя от всичко това. И ето сега тя е…
— … заспала — довърши изречението му Макс, хващайки разтрепераната ръка на Далтон. — Благодарение на специалните треви на Джон.
— Заспала? — Далтон изумено вдигна очи към Макс. — Но тя е пила от питието на Чадуик!
Макс кимна.
— Само глътка.
Мери бе отпила от халбата на Чадуик с мисълта, че в нея има отрова, опитвайки се да оправи нещата, както сама бе казала. За нея лошото бе само лошо, доброто — само добро и никога нямаше нищо по средата. А сега се бе изправила пред съдбовна дилема.
Далтон въздъхна с облекчение и заобиколи масата.
— А този тук? — Далтон сграбчи Чадуик за косата и повдигна главата му от масата. — Този кучи син заслужава да умре.
Максимилиан си даде сметка, че никога не е бил толкова съгласен с Далтон, но сега трябваше да му се противопостави.
— Не можем да го убием.
— Защо?
— Защото ако го убием, ще навлечем беди на тези хора. Те ще трябва да платят за нашето отмъщение, а това не е справедливо.
Далтон пусна главата на Чадуик и тя тежко падна на масата.
— Няма да му позволиш да се измъкне нали?
— Не. — Върху лицето на Макс трепна усмивка. — Луис даде чудесна идея.