Луис им изложи плана си да изпратят Чадуик на дълго пътуване до Индия, където той щеше да бъде гост, или по-скоро подарък на варварския набаб на Бенгал. Щяха да изпратят Виктор с един от предприемчивите помощници на Далтон, за да са сигурни, че пътуването му ще бъде дълго и мъчително. Макс прегърна Пенелопа и силно я притисна към гърдите си.
Сега тя бе в безопасност, но щеше ли винаги да успява да я защити? Времената бяха несигурни, а и имаше много хора като Виктор Чадуик и дори по-лоши от него. Макс прошепна на ухото на съпругата си:
— Бях ужасен. — Никога не бе признавал, че се страхува, дори като дете. За него страхът бе едно, а признанието, че се боиш — съвсем друго. То правеше човека уязвим. Бе се почувствал така, сякаш стоеше изправен гол на ръба на палубата по време на ураган. Беззащитен. Но Макс искаше Пенелопа да знае как се бе чувствал, за да разбере какво означаваше тя за него. — Ужасен — повтори той.
Тя вдигна глава и му се усмихна.
— Имаше моменти, в които и аз бях уплашена, но и такива, когато изобщо не чувствах страх.
— Наистина ли?
— Знаех, че ще дойдеш — тя изрече думите си така спокойно, сякаш седеше в салона си в Бродерик Хаус.
— Имаш голямо доверие в мен, скъпа.
— Имам доверие в нас — отвърна му Пенелопа, прегръщайки го през кръста.
Бек бе предложил да татуират Чадуик за спомен от Синьото острие. Малка изненада за момента, в който щеше да се събуди на борда на кораба, откарващ го към Индия.
— Татуировка като твоята? — попита Пенелопа.
— Всички тук имаме такива — отвърна й Макс, снижавайки глас.
Пенелопа огледа странните мъже, които я бяха наобиколили.
— И кой е специалистът по татуировките? — Тя бавно обходи с поглед лицата на мъжете, докато накрая очите й не спряха върху подсмихващия се Далтон.
— Ще направиш ли една и на мен?
— В никакъв случай! — отвърнаха Макс и Далтон в един глас. Зад тях Луис и Бек се смееха от сърце.
Когато Далтон се залови за работа, Макс отведе Пенелопа в един отдалечен ъгъл на кръчмата. Там той я взе в обятията си и я притисна до себе си така силно, както бе пожелал, когато я бе видял да седи до Чадуик. Ако зависеше от него, никога не би я пуснал. Тя не трепереше и не плачеше. Единствените сълзи бе проляла за Мери. Изглежда, крехката му съпруга бе по-силна, отколкото бе мислил.
— Знаеш ли колко много те обичам? — нежно попита той.
— Може би толкова, колкото аз теб?
— Може би.
Щастливи, те стояха и наблюдаваха как мъжете от Лигата на Синьото острие сваляха своите костюми. Дрипите, няколкото набързо съшити костюма изчезнаха в една чанта.
С помощта на Луис Далтон събра необходимите инструменти — кост с изострен край и съдинка с мастило — и седна на масата между двете безпаметни жертви на билките на Джон. Той започна магическия си ритуал от врата на Чадуик.
Синият кинжал, който Далтон изрисува, бе дълъг и тънък и върхът му свършваше точно в ухото на Чадуик. Това бе скучно занимание, което отне известно време, но всички наблюдаваха със смесица от любопитство и насмешка.
Това обаче, изглежда не бе достатъчно на Далтон. Същият, но по-малък кинжал бе изписан над дясната вежда на Чадуик. По време на тази процедура собственикът на кръчмата и хората от Сайпръс Кросроудс, пристигнали заедно с Далтон, постепенно започнаха да губят интерес и да се разотиват, докато накрая не останаха само Пенелопа и мъжете от Лигата.
Друга татуировка се появи над лакътя на лявата ръка на Чадуик. Далтон навярно щеше да продължи, но внезапно раздвижилата се Мери привлече вниманието му.
Младата жена бавно повдигна глава. Пенелопа понечи да пристъпи към братовчедка си, за да я утеши след всичко онова, което се бе случило, но Макс я задържа.
— Аз трябва да… — започна тя.
— Погледни — прошепна той.
Осъзнала, че все пак не е мъртва, Мери се изправи толкова бързо, колкото й позволяваха силите.
Тя тъкмо се канеше да се втурне към вратата, когато Далтон я сграбчи за ръката и я взе в обятията си.
Луис и Бек се спогледаха мълчаливо, хванаха Чадуик за ръцете и го изправиха. Мъчителното му пътешествие започваше.
Мери проследи с поглед двамата мъже, които извлякоха от кръчмата все още безжизненото тяло на Чадуик. След това вдигна поглед към Далтон.
— Изглежда, не съм пила достатъчно.
Тя търсеше омраза в сините очи на мъжа, взел я в обятията си, но вместо това откри сълзи. Сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат по суровото му, загоряло от слънцето лице. Какво бе накарало мъж като него да заплаче? Да не би… — сърцето й трепна при тази възможност — да не би все още да я обичаше?
— Помислих, че си мъртва — прошепна той. — За един кратък миг, когато те видях да лежиш там, помислих, че Макс или Чадуик те е убил.