— Аз пих…
— Знам какво си направила, по дяволите — троснато рече той. — Ако в последния момент Макс не бе решил да заменим отровата с упойващи треви, сега щеше да си мъртва.
— Не е било отрова?
Далтон въздъхна и я погали по бузата.
— Не, слава Богу. Не беше отрова.
Трябваше да бъде отрова. Сега тя трябваше да е мъртва, но дланта на Далтон върху лицето й беше толкова нежна и топла, че Мери бе благодарна, че е жива и щастлива, че й бе предоставен втори шанс.
Но какво щеше да стане с нея сега? Тя не можеше да се върне обратно в Чарлстаун. Не можеше да отиде другаде, освен в плантацията, а Мери мразеше това място, винаги го бе мразила, но какъв избор имаше?
Сега обаче имаше само едно желание — да се махне оттук. Искаше да избяга далеч от Далтон, Максимилиан и Пенелопа.
— Трябва да променим много неща — каза меко Далтон и Мери успя единствено да кимне с глава. — Трябва да се научиш да ми вярваш — продължи той, — за всичко. Не мога да приема за съпруга жена, която ме лъже и вярва, че съм способен да я нараня.
Тя го погледна изумена.
— Съпруга?
— Трябва да се научиш да бъдеш ведра и усмихната — промълви той.
— Съпруга? — повтори тя.
— Ако ме желаеш.
Тя поклати бавно глава. Далтон я дари с усмивка, отпусна се тежко върху най-близкия стол, придърпа младата жена и я положи в скута си.
— Искам, преди да продължим, да разбереш кой съм и защо съм тук.
Тя се притисна към него и облегна глава на рамото му, завладяна от непознато чувство за сигурност.
— Искам да зная всичко.
Той обви ръце около нея и силно я притисна към себе си.
— Казваше се Джейми… — започна Далтон.
В своя ъгъл Пенелопа се почувства неловко от факта, че бе станала неволен свидетел на тази сцена. Разговорът между Далтон и Мери бе твърде личен, така че тя насочи вниманието си към Гарик, Флетчър и Джон, които колебливо се приближиха към Макс.
— Добре де — промърмори Джон, — какво ще правим с четиримата британски войници?
— Те са почти хлапета — добави Флетчър. — Единият от тях, кой знае защо, ми изглежда познат. Името му било Брадфорд Търман.
— Наистина ли — промърмори Максимилиан. Флетчър поклати глава.
— Май не ти харесва особено, Макс, прав ли съм? След като му запуших устата, той ясно даде да се разбере, че не му пука за колониите.
Максимилиан дяволито повдигна вежда.
— От главите им не е паднал и косъм — продължи Флетчър, — само дето са уплашени до смърт. С изключение на този приятел Търман. Опасявам се, че трябва да ги убием.
Гарик безучастно почесваше козята си брадичка.
— Имаме ли избор?
Максимилиан се замисли за миг, след което се засмя и рече:
— Да им дадем възможност да изберат сами. Могат да отплават за Индия с Чадуик или за Англия, като дадат дума никога повече да не стъпват в колониите.
— Не ми приличат на дезертьори — скептично каза Гарик.
Макс само се усмихна.
— Качи ги на някой сигурен кораб, който пътува за Англия, и им препоръчай да изкарат остатъка от живота си на село, да се оженят, да си народят деца и да забравят, че някога са чували за Чарлстаун, за Виктор Чадуик и за Синьото острие. Обясни им, че през следващите месеци на британската армия няма да й е до издирването на четирима войници, които може вече и да не са сред живите. — Усмивката изчезна от лицето му. — Кажи им също, че ако упорстват и се върнат, ще им се прииска никога да не са си и помисляли да го сторят. Давам им думата си.
Всички одобриха това разрешение, сигурни, че няма да се наложи дълго да убеждават войниците.
Неочаквано Гарик впери черните си очи в Пенелопа.
— Съзнавам, че ви дължа извинение, госпожо — хладно рече той. — Невинаги сме толкова прибързани в преценките си, уверявам ви, но… — погледът му омекна. — Достатъчно е да кажа, че ви поднасям искрените си извинения и оставам завинаги ваш смирен слуга. — Той посегна към дланта й, стисна я здраво и понечи да целуне пръстите й, но Джон го сръга.
— Да не би да му повярва? — попита Джон с дяволита усмивка и на свой ред взе дланта на Пенелопа. — Гарик не би могъл да бъде смирен, освен ако не го сриташ по задника. — Той поднесе ръката й към устните си, а целувката му продължи по-дълго, отколкото позволяваше приличието. — Що се отнася до онова, което каза, че съжалявал и всичко останало… — той вдигна поглед към нея — същото се отнася и за мен, госпожо.
Джон се отдръпна, за да направи място на Флетчър. Със зачервено лице и видимо смутен, той леко стисна пръстите й.
— Винаги съм знаел, че тези момчета не са с всичкия си — каза нежно той. — Но никога не съм мислил, че покрай тях и аз ще заприличам на глупак. — Тя се усмихна на извинението му и Флетчър окуражен поднесе ръката й към устните си.