Всички вдигнаха ръка. Господин Хейскинс кимна към момче на първия чин.
— Джордж Вашингтон, господин учителю.
— А вторият? — попита Хейскинс.
Този път ръка вдигнаха по-малко момчета и учителят посочи Том, който викна:
— Джон Адамс, господине.
— Правилно, а третият?
Само двама вдигнаха ръка: Нат и момчето, което беше закъсняло. Хейскинс посочи Нат.
— Томас Джеферсън, от 1800 до 1808 година.
Господин Хейскинс кимна, доволен, че ученикът знае и точната дата.
— А четвъртият?
— Джеймс Медисън, от 1809 до 1817 година — каза Елиот.
— А петият, Картрайт?
— Джеймс Мънроу, от 1817 до 1825 година.
— А шестият, Елиот?
— Джон Куинси Адамс, от 1825 до 1829 година.
— А седмият, Картрайт?
Нат се напъна да си спомни.
— Забравил съм, господине.
— Дали, Картрайт, наистина си забравил, или просто не знаеш? — Хейскинс помълча-помълча и добави: — Разликата е голяма — допълни той.
Пак се извърна към Елиот.
— Струва ми се, драги господине, че е Уилям Хенри Харисън.
— Не, Елиот, Харисън е деветият президент, но тъй като е починал от пневмония само няколко месеца след като е встъпил в длъжност през 1841 година, няма да се спираме подробно на него — допълни учителят. — Постарайте се до утре сутринта всички да знаете кой е деветият президент. А сега да се върнем на отците основатели на държавата. Можете да си водите бележки, защото за домашно ще ви дам три страници съчинение.
Още преди края на урока Нат вече ги беше написал, докато Том не бе запълнил и една-единствена страничка. Преди да излязат след часа от класната стая, покрай тях профуча Елиот.
— Струва ми се достоен противник — отбеляза Том.
Нат не каза нищо.
Още не знаеше, че те с Ралф Елиот ще бъдат противници до края на живота си.
7.
Годишната среща по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ бе най-паметното събитие през учебния срок. От началото на годината и двата отбора нямаха загуба и ако не броим контролните, всички говореха само за това.
Флечър също се вълнуваше и в седмичното писмо до майка си изброи по име всички играчи, макар и да знаеше, че тя не познава никого от тях.
Мачът беше насрочен за последната неделя на октомври и след него всички от училището щяха да се приберат за края на седмицата по домовете си, а при победа щяха да получат и един ден ваканция.
В понеделник преди срещата класът на Флечър имаше контролно, първо обаче всички ученици се строиха сутринта на двора и директорът оповести:
— Животът се състои от поредица изпити и проверки, каквито всеки срок имаме и ние в „Хочкис“.
Във вторник вечерта Флечър звънна по телефона на майка си, за да й каже, че според него се е представил добре на контролното.
В сряда сподели с Джими, че вече не е толкова сигурен.
В четвъртък бе проверил какво е пропуснал да напише и се запита дали няма да му пишат двойка.
В петък сутринта върху училищната дъска изнесоха оценките на всички от началния клас — най-високата беше на Флечър Давънпорт. Той веднага изтича на най-близкия телефон и звънна на майка си. Рут така и не успя да прикрие радостта си от успеха на своя син, не му каза обаче, че не е изненадана.
— Трябва да го отпразнуваш — рече му.
И на Флечър му се празнуваше, но той си каза, че не е редно да го прави, след като знае кой е получил най-слабата оценка.
В неделя сутринта училището отново се строи и всички се замолиха заедно със свещеника за „непобедимия ни отбор, който играе единствено в прослава на нашия Господ“. Сетне съобщиха в хор на нашия Господ едно по едно имената на играчите и се помолиха Светият Дух да се излее върху тях. Директорът явно не се и съмняваше на кой отбор ще помага Бог в неделя следобед.
В „Хочкис“ всичко бе подчинено на старшинството, дори местата на стадиона. През първия срок учениците от подготвителния клас седяха в дъното на игрището, затова през събота двете момчета се разполагаха в десния ъгъл на трибуните и наблюдаваха как техните герои продължават да бият всички наред — рекорд, с какъвто, както те знаеха, можеше да се похвали и „Тафт“.
Тъй като „Хочкис“ щеше да играе на чужд терен с „Тафт“, родителите на Джими поканиха Флечър да хапне с тях. Той не сподели с никого от момчетата от подготвителния клас, не искаше да му завиждат. Не стига че беше първенец на подгответата, ами сега го канеха да гледа мача с „Тафт“ от централната трибуна.
— Баща ти симпатяга ли е? — попита Джими, след като вечерта преди срещата угасиха осветлението.
— Страхотен е — отвърна Флечър, — но трябва да те предупредя, че е завършил „Тафт“ и е републиканец. А твоят? Никога не съм виждал сенатор.