— Ало! — чу се дебел глас.
Не бе нужно да обясняват на Нат, че това е Дан Култър. Той изпусна апарата на земята. Виж ти, боговете да вдигат телефони! При всички положения Нат не си беше подготвил въпроси за брата на Даян. Взе припряно слушалката от пода и я сложи върху вилката.
Прочете си съчинението и чак тогава се обади за четвърти път. Най-после вдигна момиче.
— Даян?
— Не е Даян, сестра й Триша е — обясниха му с глас, от който личеше, че момичето е по-голямо. — Даян я няма, ще се върне след около час. За кого да предам?
— Търси я Нат — отвърна той, — нали ще й предадете, че ще я потърся отново след един час?
— На всяка цена — обеща по-възрастният глас.
— Благодаря — рече Нат и затвори.
През следващия час сигурно си погледна часовника цели шейсет пъти, но пак изчака още петнайсетина минути, преди да набере отново номера на Даян. Беше прочел в списание „Тийнейджър“, че ако харесваш някое момиче, не бива да си много настойчив — само ще го стреснеш и то ще ти избяга.
Най-после вдигнаха.
— Ало — каза по-млад глас. Нат си погледна сценария.
— Търся Даян.
— Здравей, Нат, аз съм, Даян. Триша ми каза, че си ме търсил. Как си?
„Как си“ го нямаше в сценария.
— Добре — успя накрая да промълви Нат. — А ти?
— И аз съм добре — рече момичето.
Пак последва дълго мълчание — Нат търсеше подходящия въпрос.
— Следващата събота ще дойда в Симсбъри, ще погостувам няколко дни на Том — прочете той с равен глас.
— Чудесно! — възкликна Даян. — Може да се видим някъде случайно.
Никъде в сценария не се споменаваха и случайните срещи. Нат се опита да прочете всичките десет въпроса наведнъж.
— Там ли си, Нат? — попита Даян.
— Да, тук съм, тук съм. Дали има някаква надежда да се срещнем, докато съм в Симсбъри?
Въпрос номер девет.
— Да, разбира се — рече момичето. — Ще се радвам.
— Дочуване — каза Нат, загледан в отговор номер десет.
Цяла вечер се мъчеше да си припомни разговора до най-малките подробности, дори си го записа ред по ред. Подчерта три пъти думите й: да, разбира се, ще се радвам. Щеше да отиде на гости на Том след цели четири дни и се запита дали да не звънне на Даян още веднъж — колкото да потвърди, че ще се видят. Пак разгърна списание „Тийнейджър“, да провери какво го съветват там — сякаш бяха предугадили всички трудности, на които се беше натъкнал дотук. В списанието не се споменаваше, че трябва да позвъни още веднъж, затова пък се подчертаваше, че на първата среща трябва да се облече спортно, да е спокоен и ведър и стига да има възможност, да говори за момичетата, с които е излизал. Нат никога не беше излизал с момиче и още по-лошо — нямаше спортни дрехи, ако не броим карираната риза, която бе пъхнал в най-долното чекмедже само час след като я беше купил. Провери колко пари е спестил: седем долара и двайсет цента. Дали щяха да му стигнат за нова риза и всекидневен панталон? Жалко, че нямаше по-голям брат.
Провери за последен път съчинението, което им бяха дали за домашно, само няколко часа преди баща му да го закара в Симсбъри.
Докато пътуваха на север, Нат все се питаше защо не е звъннал още веднъж на Даян — да се разберат къде и кога ще се срещнат. Ами ако беше заминала на гости на някого, да речем, на приятеля си? Дали родителите на Том щяха да му разрешат да използва телефона веднага след пристигането си?
— Божичко! — ахна Нат, когато баща му зави по дълга уличка и подкара покрай оградено пасище, пълно с коне.
Ако не беше толкова смаян, бащата сигурно щеше да се скара на момчето, задето споменава напразно Божието име. Изминаха близо два километра и накрая влязоха в посипан с чакъл двор, където ги посрещна изключително красива къща с бели колони в колониален стил, заобиколена от вечнозелени дървета.