— Възможно е, но ако искаме да спечелим последната битка, ни трябва нещо повече от пирова победа.
На Нат не му беше никак приятно, че трябва да убива някак времето, и се върна в съдебната зала доста преди края на обедната почивка. Погледна към мястото на прокурора Ричард Ебдън и видя, че и той вече е тук — явно нямаше намерение да допуска повторно същата грешка. Но дали се бе досетил защо Флечър е рискувал с такъв дързък ход? По време на почивката адвокатът бе обяснил на Нат, че според него могат да се надяват да спечелят делото само ако опровергаят показанията на Ребека Елиот, затова Флечър не можел да допусне тя да се поотпусне и за миг. След предупреждението на съдията Ебдън щеше да се види принуден да я държи в коридора вероятно дни наред, докато накрая я призоват да даде показания.
Флечър седна до клиента си броени мигове преди в залата да влезе и съдията.
— Шефът на полицията снове ядосано из коридора и бълва змии и гущери, а госпожа Елиот седи сам-сама и кърши ръце. Смятам да я накарам да чака доста дни — добави той точно когато съдебният пристав оповести:
— Всички да станат. Влиза съдията Краватс.
— Добър ден — поздрави той и след като се извърна към прокурора, допълни: — Свидетелят ви, господин Ебдън, тук ли е?
— Да, господин съдия. Обвинението призовава Дон Кълвър, началник на полицейското управление.
Нат загледа как Кълвър отива да даде показания и полага клетва. Беше много притеснен, а Нат така и не се сещаше защо. После забеляза, че показалецът и средният пръст на Дясната му ръка потрепват, и си даде сметка, че за пръв път вижда полицейския шеф без пура, превърнала се в нещо като негова запазена марка.
— Господин Кълвър, обяснете на съдебните заседатели какъв пост заемате понастоящем.
— Оглавявам полицейското управление в град Хартфорд.
— Откога работите на тази длъжност?
— От близо четиринайсет години.
— А откога сте в полицията?
— От трийсет и шест години.
— Значи мога спокойно да заявя, че имате голям опит в разследването на предумишлени убийства.
— Предполагам, да — потвърди полицейският началник.
— А срещали ли сте се някога с обвиняемия?
— Да, многократно.
— Краде някои от въпросите ми — прошепна Флечър на Нат, — но още не съм разбрал защо.
— Съставили ли сте си някакво мнение за него?
— Да, той е свестен човек, който спазва законите, и докато не извърши убийството…
— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър, който бе скочил от мястото си, — нека съдебните заседатели, а не шефът на полицията решат кой е убил господин Елиот. Все още не живеем в полицейска държава.
— Възражението е прието — обяви Краватс.
— Единственото, което мога да кажа — продължи Кълвър, — е, че ако това не се беше случило, щях да гласувам за него.
В залата се чу смях.
— А след като го поразпитам, със сигурност няма да гласува за мен — изшушука Флечър.
— Подозирали ли сте някога, че такъв доблестен гражданин е способен на убийство?
— И през ум не ми е минавало такова нещо, господин Ебдън — отговори шефът на полицията. — Въпреки че убийците рядко са закоравели престъпници.
— Бихте ли пояснили, господин Кълвър?
— Че защо да не поясня! — възкликна другият мъж. — Убийствата обикновено се извършват вътре в дома, най-често от член на семейството, от човек, който никога дотогава не е вършил престъпления и вероятно няма да извърши други. След като се озоват в затвора, такива хора обикновено са по-кротки и се подчиняват повече на правилата от дребния обирджия.
— Според вас господин Картрайт спада ли към тази категория?
— Възразявам — намеси се отново Флечър, но без да става, — откъде началникът на полицейското управление да знае отговора на този въпрос?
— Знам го, защото от трийсет и шест години си имам работа с убийци — отговори Дон Кълвър.
— Да не се вписва в протокола — разпореди се съдията. — Опитът е хубаво нещо, но когато взимат решение по конкретния случай, съдебните заседатели са длъжни да се осланят единствено на фактите.
— Тогава нека задам въпрос, който е свързан с конкретния случай — рече прокурорът. — Какво отношение имате към него, господин Кълвър?
— В ранните часове на дванайсети май на домашния ми телефон се обади госпожа Елиот.
— На домашния ви телефон ли? Познава ли ви лично?
— Не, но всички, кандидатирали се за държавен пост, могат да се свързват направо с мен. Към тях често се отправят заплахи, истински и въображаеми, а не е тайна, че откакто господин Елиот се е кандидатирал за губернатор, мнозина са се заканвали да го убият.