— Божичко! — възкликна още веднъж Нат. Този път вече баща му го схока.
— Извинявай, татко, но Том не ми е споменавал, че живее в такъв палат.
— Че защо да ти споменава? — отвърна баща му. — Винаги е живял тук, къщата не му прави впечатление. Освен това ти е най-добрият приятел не защото живее в огромен дом и ако е искал да те впечатли, е щял да я спомене отдавна. Знаеш ли какво работи баща му? Със сигурност не е застрахователен агент.
— Май е банкер.
— Ами да, Том Ръсел! Как не се сетих! Банка „Ръсел“ — каза баща му, докато спираха пред къщата.
Том ги чакаше на площадката.
— Добър ден, господине, приятно ми е да ви видя — рече момчето, докато отваряше вратата откъм волана.
— И на мен, Том — отговори Майкъл Картрайт, а синът му слезе от колата, понесъл очукано куфарче с инициалите „М. К.“, написани при ключалката.
— Ще пийнете ли нещо с нас?
— Благодаря за поканата — отвърна бащата на Нат, — но жена ми ме чака за вечеря, трябва да се прибирам.
Нат му махна, после той зави по двора и се отправи обратно към Кромуел.
Момчето вдигна очи към къщата и видя, че на горното стъпало пред входната врата е застанал иконом. Той понечи да вземе куфарчето, но Нат продължи да го стиска, докато вървеше след мъжа по широката вита стълба. На втория етаж икономът го заведе в една от стаите за гости. В къщата на Нат имаше само една свободна стаичка, която тук би минала за килер. След като икономът ги остави сами, Том каза:
— Разопаковай си багажа и ела долу в кухнята, ще бъда там с мама.
Нат приседна в края на двойното легло — колкото и да му беше неприятно, знаеше, че не може да покани приятелчето си у тях.
Отне му около три минути да си подреди багажа, състоящ се от две ризи, чифт панталони и вратовръзка. Дълго оглежда банята, провери и леглото — беше мекичко. Изчака още две-три минути, после излезе от стаята и заслиза по широката стълба — дали щеше да намери кухнята? Икономът го чакаше долу. Поведе го по коридора. Докато вървяха, Нат надзърташе във всяко помещение, което подминаваха.
— Стаята хареса ли ти? — попита Том.
— Да, много е хубава — отвърна Нат, схванал, че приятелят му говори съвсем сериозно.
— Това, мамо, е Нат. Най-умното момче в класа, да го вземат мътните дано!
— Много те моля, Том, не ругай — скастри го госпожа Ръсел. — Здравей, Нат, радвам се да се запознаем.
— Добър вечер, госпожо Ръсел, много ми е приятно. Имате прекрасна къща.
— Благодаря, Нат, радвам се, че дойде да ни погостуваш. Искаш ли една кока-кола?
— Да, с удоволствие.
Прислужницата в униформа отиде право при хладилника, извади бутилка кола и добави малко лед.
— Благодаря — повтори момчето и загледа как прислужницата се връща при мивката и продължава да реже домати.
Сети се за майка си в Кромуел. И тя режеше домати, но след като цял ден бе преподавала в училището.
— Искаш ли да те разведа? — предложи Том.
— И още как! — възкликна Нат. — Но първо може ли да се обадя по телефона?
— Излишно е, Даян вече звънна.
— Така ли?
— Да, сутринта, и попита кога точно пристигаш. Помоли да не ти казвам, значи можем да сме сигурни, че проявява интерес.
— Дай тогава да й звънна още сега.
— Не, не, това е последното, което трябва да правиш — охлади ентусиазма му Том.
— Но аз й обещах.
— Знам, но дай първо да се поразходим.
Майката на Флечър го откара у сенатора в Ист Хартфорд, отвори му Джими.
— И не забравяй да се обръщаш към господин Гейтс на „сенаторе“ или „уважаеми господине“.
— Добре, мамо.
— И не му досаждай с тия твои безкрайни въпроси.
— Добре, мамо.
— Не забравяй, че когато разговаряш с някого, през половината време говориш, а през другата половина слушаш.
— Добре, мамо.
— Здравейте, госпожо Давънпорт, как сте? — попита Джими, след като им отвори.
— Благодаря, добре, Джими, а ти как си?
— Страхотно. Мама и татко отидоха някъде по работа, но бих могъл да ви направя чаша чай.
— Не, благодаря, трябва да се връщам, бързам за заседание на управителния съвет на болницата, но на всяка цена да поздравиш от мое име майка си и баща си.
Джими занесе един от куфарите на Флечър горе в стаята, приготвена за него.
— Сложил съм те до мен, ще делим една баня — обясни той.
Флечър остави другия куфар върху леглото и тръгна да разглежда картините по стените: гравюри със сцени от Гражданската война, в случай че тук се озове южняк, забравил кой е победил. Покрай тях Джими се сети да пита приятеля си дали е готов със съчинението за Линкълн.
— Да, а ти намери ли телефонния номер на Даян?
— Намерих го, намерих го, не се притеснявай! Освен това разбрах в кое кафене ходи следобед. Някъде към пет можем да минем оттам уж случайно, а ако не я заварим, татко е поканил родителите й на някакъв прием.