— Да — потвърди жената. Тя замълча и сведе глава. — Призля ми, когато господин Картрайт заплаши мъжа ми с думите: „Въпреки всичко ще ви убия.“
Госпожа Елиот вдигна глава и погледна съдебните заседатели, а Флечър пак записа нещо.
— След края на телевизионните дебати съпругът ви прибра ли се в Уест Хартфорд?
— Да, бях му приготвила лека вечеря, хапнахме в кухнята, понеже той понякога забравя… — Тя отново замълча. — Извинявайте, забравяше… да се нахрани, толкова напрегната беше програмата му.
— Помните ли нещо по-особено от вечерята?
— Да, прочетох му какво съм си отбелязала, понеже имах отношение към някои от въпросите, повдигнати по време на дебатите. — Флечър обърна страницата и отново си записа нещо. — Всъщност точно докато вечеряхме, разбрах как господин Картрайт е обвинил мъжа ми, че е поръчал на онзи човек да зададе последния въпрос.
— Какво мислите за подобно обвинение?
— Бях възмутена — как изобщо му е хрумнало на някого, че Ралф може да се забърка в такава недостойна игра! Но бях убедена, че хората не са повярвали на скалъпените обвинения на господин Картрайт и че по време на изборите на другия ден позорният му изблик само ще увеличи шансовете на моя съпруг.
— След вечеря и двамата ли си легнахте?
— Не, след телевизионно предаване Ралф заспиваше трудно. — Тя отново се извърна с лице към съдебните заседатели. — Сподели, че още доста часове няма да може да се успокои, пък и искаше да довърши речта, която смяташе да държи след победата си на другия ден, затова аз си легнах, а Ралф отиде да поработи в кабинета.
Флечър добави още нещо към бележките си в тефтера.
— Кога си легнахте?
— Точно преди полунощ.
— След като заспахте, какво стана?
— Събудих се от изстрел, но не бях сигурна дали не ми се е присънило. Включих лампата и погледнах часовника върху нощното шкафче — да видя колко е часът. Минаваше два след полунощ, помня, изненадах се, че Ралф още не си е легнал. После ми се стори, че чувам гласове, затова отидох при вратата и я открехнах. Точно тогава чух как някой крещи на мъжа ми. Ужасена, си дадох сметка, че е Нат Картрайт. Викаше колкото му глас държи, отново се заканваше да убие съпруга ми. Излязох на пръсти от стаята и тъкмо застанах на горната площадка, когато чух втория изстрел. След миг господин Картрайт изтича от кабинета, хукна по коридора, отвори входната врата и се скри в нощта.
— Вие завтекохте ли се да го гоните?
— Не, бях вцепенена от ужас.
Докато Ребека разказваше, Флечър си записа още нещо.
— Изтичах долу и се втурнах право към кабинета на Ралф — опасявах се от най-лошото. Първото, което видях, бе, че мъжът ми се е свил в ъгъла в другия край на стаята и от устата му тече кръв, затова веднага вдигнах телефона върху писалището и се обадих на домашния номер на началника на полицейското управление Кълвър.
Флечър обърна още една страница и продължи да си записва трескаво.
— Опасявам се, че го вдигнах от сън, той обаче обеща да дойде възможно най-бързо и ме предупреди да не пипам нищо.
— После какво направихте?
— Изведнъж ме втресе и ми прилоша, имах чувството, че ще припадна. Излязох със сетни сили в коридора и се свлякох на пода. Следващото, което помня, бе, че някъде в далечината чух вой на полицейска сирена, след няколко секунди някой изтича през входната врата. Полицаят приклекна до мен и се представи като детектив Петровски. Един от подчинените му ми направи кафе и после той ме помоли да му разкажа какво е станало. Описах му всичко, каквото помнех, но се опасявам, че не съм говорела много свързано. Помня, че сочех към кабинета на Ралф.
— А помните ли какво стана после?
— Да, след няколко минути отново чух сирена и в къщата влезе началникът на полицейското управление господин Кълвър. Той стоя доста дълго заедно с детектив Петровски в кабинета на мъжа ми, после се върна при мен и ме помоли да му разкажа още веднъж всичко отначало. Малко след това си тръгна, първо обаче разговаря със следователя. Чак на другата сутрин научих, че господин Картрайт е бил задържан под стража и е бил обвинен в убийството на съпруга ми — рече вече през сълзи Ребека.
— Мале, какъв театър! — възкликна Флечър, когато прокурорът извади от горния си джоб носна кърпа и я подаде на госпожа Елиот. — Колко ли са репетирали? — допълни той, после насочи вниманието си към съдебните заседатели и забеляза, че една жена на втория ред също хлипа.
— Приемете извинението ми, че ви подложих на такова изпитание, госпожо Елиот. — Ебдън замълча. — Да поискам ли почивка, за да се посъвземете?