— Аз няма да съжалявам никога — рече му и го замилва по бедрото.
Флечър я прегърна.
— Вашите кога се връщат?
— Някъде към полунощ. Пак са на някакъв прием, без каквито политиците сякаш не могат да живеят и ден.
Флечър не се и помръдна, а Ани започна да разкопчава блузата си. Накрая я смъкна и я остави да падне на земята.
— Струва ми се, че е твой ред — подкани тя.
Флечър също разкопча припряно ризата си и я метна встрани. Ани се изправи и го загледа в лицето, развеселена, че има такава власт върху него. Смъкна ципа на полата си бавно, както бе видяла да прави Джули Кристи в „Любимката“. И тя като госпожица Кристи не носеше комбинезон.
— Твой ред е — каза отново.
„Божичко — помисли си Флечър, — страх ме е да си съблека панталона.“ Изу обувките и чорапите.
— А, не е честно! — извика Ани, която се беше изула още преди Флечър и да е заподозрял какво е намислила.
Волю-неволю и той събу панталона, а Ани се запревива от смях. Флечър погледна надолу към гащетата си и пламна.
— Приятно е да видя, че ти действам така! — рече момичето.
— Кога най-после ще се съсредоточиш, Нат? — попита господин Томпсън, без да крие ехидството си. — Започни от „Но ето че жената влиза.“
Дори в ученическата униформа Ребека се открояваше сред момичетата, които господин Томпсън бе повикал за прослушването. Високото тъничко момиче с истински водопад от руса коса се държеше самоуверено и се усмихваше така, че веднага завъртя главата на Нат. Доловил усмивката й, той се извърна, смутен, че я е притеснил. Единственото, което знаеше за нея, бе как се казва.
— „Какво име!“ — рече той.
— Май обърка пиесите, Нат, давай отново.
Ребека Армитидж продължаваше да чака, когато Нат изпелтечи:
— „Но ето че жената влиза!“
Беше изненадана, защото одеве, докато го беше гледала от дъното на залата, той бе играл много самоуверено. Погледна текста и зачете:
— „Не ме вини за моята припряност. Ако със помисли добри дошъл си ти, ела със мен и с този свят човек във кулата наблизо — там пред него, под покрив осветен, ще ме дариш със сигурността на свойта вяра, тогаз душата моя тъй ревнива, тънеща в съмнения, във мир ще заживее. Ще я прикрие той, а ти ще забележиш… и ще празнуваме според рождената ми дата. Какво ще кажеш?“
Нат не каза нищо.
— Няма ли да продължиш, Нат? — подкани господин Томпсън. — Иска ми се Ребека да прочете още няколко реда. Защо да си кривя душата, гледаш много възхитено, някои дори ще решат, че си се вживял в ролята, но сега играем друго. Няма да се учудя, ако двама-трима от публиката дори са чували познатите думи на господин Шекспир.
— Да, господине, извинявайте, господине — продължи да пелтечи Нат и пак погледна текста: — „Подир мъжа благочестив ще тръгна, със теб ще дойда и в истината ще се закълна.“
— „Води тогава, отче благ, и нека небесата греят, щастливи от деянието мое.“
— Благодаря ви, госпожице Армитидж. Достатъчно.
— Но тя игра чудесно — възропта Нат.
— Виж ти! Можел си да кажеш цяло изречение, без да се запъваш! — отбеляза господин Томпсън. — Вече сме в напреднал етап на прослушването, но пак си е облекчение. Да ти призная, нямах представа, че освен да изпълняваш главната роля, си искал и да поставиш пиесата. Въпреки това, Нат, май вече съм решил на кого ще поверя ролята на Оливия.
Нат загледа как Ребека слиза припряно от сцената.
— Ами Виола? — продължи да упорства той.
— А, не, ако сме разбрали правилно пиесата, Виола ти е близначка и за беда или за късмет Ребека изобщо не прилича на теб.
— Тогава Мария! Тя ще изиграе чудесно Мария.
— Не се и съмнявам! Но Ребека е прекалено висока за ролята на Мария.
— А мислили ли сте да поверите ролята на Фест на жена? — попита Нат.
— Да ти призная, Нат, не съм, отчасти защото нямам време да пренаписвам цялата пиеса от начало до край.
Нат така и не забеляза, че Ребека се е скрила зад една от колоните — да не би някой да забележи колко е притеснена и засрамена от брътвежа му.
— Ами прислужницата в дома на Оливия?
— Каква прислужница?
— Ребека е точно за тази роля.
— Така си е, но няма как да играе едновременно и Оливия, и прислужницата. Ами ако някой от публиката забележи? — Нат понечи да каже нещо, но се въздържа. — О, най-после мълчание! Но не се и съмнявам, че до утре сутринта ще пренапишеш пиесата, така че Оливия да играе заедно със Себастиан в още няколко сцени, за които господин Шекспир не е и подозирал. — Нат чу иззад колоната кикот. — Имаш ли други хрумвания за прислужницата, Нат, или да продължа с прослушването?