— Довечера не мога — прекъсна го приятелят му. — Джоана ме е поканила на вечеря.
— О, добре, че ме подсети. И аз не мога довечера: Джаки Кенеди ме покани да я придружа на опера в „Метрополитън“.
— Понеже стана дума, Джоана попита дали следващия четвъртък можете да дойдете с Ани да пийнем заедно по нещо. Споменах й, че сестра ми ще дойде за дискусията в Ню Хейвън.
— Сериозно ли говориш? — учуди се Флечър.
— Ако решите да дойдете, много те моля, кажи на Ани да не се заседява, ние с Джоана си лягаме в десет.
Нат намери бележката на Ребека, пъхната под вратата, и хукна презглава към другия край на студентското градче: какво ли се беше случило?
Влезе в стаята на момичето и се опита да го целуне, но то само се извърна и без да дава никакви обяснения, врътна ключа. Нат седна при прозореца, а Ребека — на крайчеца на леглото.
— Трябва да ти кажа нещо — подхвана тя. — Каня се от няколко дни, но все не набирам смелост.
Нат само кимна — виждаше, че Ребека дълго търси думите. Сетне последва мълчание, сторило му се безкрайно.
— Знам, че ще ме намразиш, Нат…
— Избий си го от главата, не съм способен да те мразя — прекъсна я той и я погледна право в очите.
Тя сведе глава.
— Не съм сигурна, че детето е от теб.
Нат стисна с все сила страничните облегалки на стола.
— Как така? — пророни накрая.
— Онази събота и неделя, когато ти замина на кроса в Пенсилвания, отидох на купон и май попрекалих с пиенето. — Ребека отново замълча. — По едно време се появи и Ралф Елиот. По-нататък не си спомням ясно какво точно се е случило, но когато на сутринта се събудих, го видях да спи до мен.
Беше ред на Нат да мълчи дълго.
— Каза ли му, че си бременна?
— Не — отвърна момичето. — Защо да му казвам? Оттогава почти не сме разговаряли.
— Ще го убия това копеле — надигна се той от стола.
— Надали ще ми помогнеш особено — пророни Ребека.
— Това не променя нищо! — отсече Нат и отиде да я прегърне. — Пак искам да се оженим. Пък и е далеч по-вероятно детето да е мое.
— Но не можем да бъдем сигурни — възрази Ребека.
— На мен не ми пречи.
— Затова пък на мен ми пречи — заинати се тя. — Има още нещо, което не съм ти казала…
Още щом влезе в препълнената зала „Улзи“, Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на Джими. Седна срещу Том Ръсел, който го озари с радушна усмивка, а студентите — към хиляда на брой — започнаха да скандират:
— Ей, ей, Линдън Джонсън, колко деца изтреби днес? Флечър погледна опонента си, който стана на крака, за да открие дискусията, но още преди да е отворил уста, бе приветстван от насъбралите се с бурни възгласи. Флечър бе изненадан, че Том е не по-малко притеснен от него: по челото му бяха избили ситни капчици пот.
Множеството замълча веднага щом младежът заговори, ала след първите му две-три думи пак екна дюдюкане.
— Линдън Джонсън… — Том поизчака. — Линдън Джонсън ни убеждава, че е дълг на Съединените щати да разгромят северновиетнамците и да отърват света от попълзновенията на комунизма. Аз пък твърдя, че дълг на президента е да не жертва живота и на един американец върху олтара на доктрина, която с времето ще се самоопровергае.
Залата отново се взриви, този път от одобрителни възгласи, и трябваше да мине цяла минута, докато Том продължи. Всъщност студентите го прекъсваха толкова често, за да го подкрепят, че когато изтече определеното време, той бе стигнал едва до средата на словото си.
Веднага щом Флечър стана на крака, одобрителните възгласи бяха изместени от дюдюкане. Той вече беше решил, че това е последната реч, която държи в живота си. Напразно зачака да се възцари тишина, после някой се провикна:
— Хайде, какво се мотаеш! Той подхвана плахо:
— Навремето древните гърци, римляните, англичаните са поемали жезъла на световното водачество.
— Не виждам причина да го правим и ние! — прекъсна го някой от дъното на залата.
— След края на Втората световна война и краха на Британската империя — продължи Флечър — тази отговорност беше прехвърлена на Съединените американски щати, най-великата нация по земята. — Някой изръкопляска. — Можем, разбира се, да се спотайваме и да признаем, че не сме дорасли за такава отговорност, можем обаче и да поемем водачеството на милиони хора по света, които се прекланят пред нашата представа за свобода и се стремят да се доближат до нашия начин на живот. Можем да седим със скръстени ръце и да оставим същите тези милиони да страдат под ботуша на комунизма, докато той поглъща свободния свят, можем обаче и да ги подкрепим в опитите им да наложат демокрация. Единствена историята ще каже дали сме взели правилното решение, а историята не бива да отсъжда, че сме нехаели.