„Скъпи Натаниъл“… Никога не го наричаше „Нат“. Който и да прочетеше писмо от майка му, веднага щеше да разбере всичко, каквото трябва да се знае за нея. Подредена, точна, грижовна, обичлива, но вечно оставяше впечатлението, че закъснява за някъде. Винаги завършваше писмата си с думите: „Бързам, трябва да вървя, обичам те, мама.“ Единствената новина, която всъщност имаше да му съобщава, бе, че са повишили баща му в регионален директор, което означаваше, че вече няма да му се налага постоянно да ходи в командировки и ще работи в Хартфорд.
„Баща ти се радва много на повишението и на по-добрата заплата — сега вече можем да си позволим и втора кола. Въпреки това вече му липсва прякото общуване с клиентите.“
Нат си гребна от овесените ядки и отвори писмото на Том от Ню Хейвън. Беше написано на машина, тук-там с правописни грешки — вероятно се дължаха на вълнението, с което момчето бе описало изборната си победа. Както винаги увлекателно, Том бе разказал как е победил само защото опонентът му е дръпнал страстна реч в защита на войната във Виетнам, което при гласуването никак не е било в негова полза. На Нат му допадна това име: Флечър Давънпорт, и той си даде сметка, че стига да го бяха приели в Йейлския университет, вероятно е щял да се състезава именно с това момче. Отхапа от препечената филийка и продължи да чете писмото на Том: „Жалко, че сте скъсали с Ребека. Окончателно ли е?“ Нат вдигна очи — не беше сигурен в отговора на този въпрос, макар и да знаеше, че старият му приятел изобщо няма да се изненада от тази развръзка, ако разбере, че пръст в нея има Ралф Елиот.
Намаза с масло и втората филийка и се позамисли дали наистина няма да се сдобрят с Ребека, после обаче се върна към суровата действителност. В края на краищата още смяташе веднага след първи курс да се прехвърли в Йейлския университет.
Накрая насочи вниманието си към кафявия плик и реши да осребри в банката чека още преди първата лекция — за разлика от някои свои състуденти не можеше да си позволи да си прибере в последния момент стипендията, и без това тя не стигаше за нищо. Отвори плика и с изненада видя, че вътре има не чек, а писмо. Разгъна единствения лист хартия и се вторачи невярващо в написаното върху него.
НАБОРНА КОМИСИЯ
ПОВИКВАТЕЛНА
ЗА МЕДИЦИНСКИ ПРЕГЛЕД
Сторс, щат Кънектикът Роквил, щат Кънектикът
Норт Игълвил Роуд Уолтър Стрийт № 205
Университет на щат Кънектикът Наборна комисия Натаниъл Картрайт Поделение № 21
14.XII.1966 г.
Номер 6 2148 270
С настоящото ви уведомяваме
да се явите в местната наборна комисия
за медицински преглед
Кръстовището на шосе 195 и 55 (Мансфийлд Корнърс), Сторс, щат Кънектикът Адрес
7,58
5.1.
1967 г.
час на явяване
дата
година
Подпис
Член на
наборната комисия
Нат сложи писмото на масата пред себе си и се замисли за последиците. Беше се примирил, че мобилизацията е като лотария — бяха изтеглили неговия номер. От нравствена гледна точка имаше ли право да иска отлагане само защото е студент, или подобно на баща си през 1942 година трябваше да се яви и да служи на родината си? Баща му беше прекарал заедно с Осемдесета дивизия цели две години в Европа и се беше завърнал с медал. Сега, близо четвърт век по-късно, Нат бе убеден, че Съединените щати трябва да изиграят своята роля във Виетнам. Дали такива чувства прилягаха само на необразованите му сънародници, които, общо взето, нямаха друг избор?
Нат веднага позвъни вкъщи и не се изненада, че майка му и баща му имат разногласия по въпроса — нещо, което им се случваше рядко. Майка му бе на мнение, че той трябва да завърши и чак тогава да реши дали да отиде в армията, още повече че дотогава войната сигурно щяла да свърши. Нали в предизборната си кампания президентът Джонсън бил обещал именно това? Баща му пък смяташе, че макар и да не е хубаво да прекъсва, е негов дълг да отиде в армията. Последното, което той каза по въпроса, бе, че ако всички решели да си изгорят призовките, щяла да настъпи анархия.
След това Нат се обади по телефона на Том в Йейлския университет — да разбере дали и той е получил повиквателна.
— Да, получих — отвърна приятелят му.
— Изгори ли я? — попита Нат.