Лекарят не каза нищо — мъчеше се да разбере какво му обясняват.
— А момченцето на Давънпорт? — престраши се накрая да попита.
— Доколкото знам, и то е добре — рече медицинската сестра. — Защо?
— Изродих го точно преди да си тръгна — отвърна лекарят с надеждата, че жената не е доловила колебанието в гласа му.
Тръгна бавно между креватчетата, където някои от новородените спяха сладко-сладко, а други се скъсваха от рев, сякаш за да докажат, че имат бели дробове. Спря при двойното легълце, където само преди няколко часа беше оставил близнаците. Натаниъл бе потънал в сън, докато братчето му не помръдваше. Доктор Гринуд се извърна да провери името върху листа, прикрепен към долния край на следващото легълце: Флечър-Андрю Давънпорт. И това момченце спеше мирно и кротко, дишането му беше равномерно.
— Не посмях да местя детето, докато акушер-гинекологът, който го е израждал…
— Излишно е да ми напомняте какъв е редът в болницата — прекъсна я както никога грубо лекарят. — Кога застъпихте на смяна? — попита той.
— Малко след полунощ — отвърна медицинската сестра.
— И оттогава сте били тук.
— Да, господине.
— Някой влизал ли е в детското отделение?
— Не, господине — рече сестрата.
Реши да не споменава — поне докато доктор Гринуд е в такова лошо настроение, — как някъде преди около час й се е сторило, че вратата се затваря. Лекарят пак се взря в двойното креватче с надпис „Натаниъл и Питър Картрайт“. Знаеше какво му повелява дългът.
— Отнесете детето в моргата — промълви едва чуто. — Ще напиша смъртния акт още сега, но ще изчакам до сутринта и тогава ще съобщя на майката. Няма смисъл да я будя толкова рано.
— Да, господине — пророни стресната сестрата.
Доктор Гринуд излезе от детското отделение, тръгна бавно по коридора и поспря пред вратата на госпожа Картрайт. Открехна я нечуто и с облекчение видя, че родилката е потънала в дълбок сън. Качи се по стълбите на шестия етаж и направи същото и пред самостоятелната стая на Рут Давънпорт. Тя също спеше. Лекарят погледна към ъгъла — госпожица Никъл се беше свила на фотьойла и беше задрямала. Гринуд бе готов да се закълне как е видял, че тя отваря очи, но реши да не я притеснява. Затвори вратата, отиде в дъното на коридора и по аварийното стълбище слезе на паркинга. Не искаше да го видят дежурните на рецепцията. Трябваше да помисли на спокойствие.
След двайсет минути отново бе в леглото си, но не заспа.
Беше буден и в седем, когато иззвъня будилникът. Вече знаеше какво ще направи, макар и да се опасяваше, че това ще има дългосрочни последици.
Когато за втори път тази сутрин се отправи към „Сейнт Патрик“, пътува много по-дълго, и то не само защото сега движението бе по-оживено. Направо не знаеше как ще каже на Рут Давънпорт, че през нощта детето й е умряло, притесняваше се и да не избухне скандал. Знаеше, че трябва да отиде право в стаята на Рут и да й обясни за случилото се, инак нямаше да намери сили да го направи.
— Добро утро, господин Гринуд — поздрави го медицинската сестра на рецепцията, той обаче не й отговори.
На шестия етаж слезе от асансьора и тръгна към стаята на госпожа Давънпорт — забеляза, че върви все по-бавно. Спря пред вратата с надеждата, че Рут още спи. Отвори я полека и видя пред себе си Робърт Давънпорт, който седеше до жена си. Рут държеше новородено. Госпожица Никъл я нямаше.
Робърт веднага скочи на крака.
— Кенет! — възкликна той и се ръкува с лекаря. — Задължени сме ти до гроб.
— Нямам никаква заслуга — отвърна едва чуто лекарят.
— Как да нямаш! Недей да скромничиш! — рече Робърт и се извърна към жена си. — Да му кажем ли, Рут, какво сме решили?
— Ще му кажем, защо да не му кажем, тъкмо и той да има повод да празнува — отговори тя и целуна момченцето по челото.
— Но нека първо ви съобщя… — подхвана лекарят.
— Не искам да чувам никакво „но“ — прекъсна го Робърт. — Държа ти да узнаеш пръв, че възнамерявам да убедя управителния съвет на „Престън“ да отпусне средства за новото родилно отделение, което отдавна се надяваш да откриеш, преди да се пенсионираш.
— Но… — повтори доктор Гринуд.
— Нали се разбрахме — не искам да чувам никакво „но“. Проектът е готов от години — допълни другият мъж и погледна сина си. — Не виждам причина да не започнем незабавно строителството. — Той се извърна към главния акушер-гинеколог на болницата. — Освен ако…
Доктор Гринуд продължи да мълчи.
Госпожица Никъл видя с примряло сърце, че лекарят излиза от стаята на госпожа Давънпорт. Той носеше новороденото, за да го свали с асансьора в детското отделение. Докато се разминаваха в коридора, очите им се срещнаха и макар Гринуд да не каза нищо, госпожица Никъл разбра, че той е наясно какво е извършила.