Вечерта, веднага щом госпожа Давънпорт се прибра от работа, бавачката предложи да направели тържество по случай първия рожден ден на Андрю. Рут посрещна предложението с радост и на драго сърце повери на госпожица Никъл всички приготовления за празника, включително съставянето на списъка с гостите. Но едно беше да организираш рожден ден и да решаваш кой да присъства на него и съвсем друго — да предотвратиш срещата между работодателката си и госпожа Картрайт на откриването на новото родилно отделение.
Именно доктор Гринуд запозна двете жени, докато ги развеждаше из отделението. Направо не можеше да повярва, че никой не забелязва колко много си приличат двете момченца. Лекарят погледна госпожица Никъл, но тя извърна очи. Побърза да сложи на Андрю шапчица, с която той заприлича по-скоро на момиченце, и още преди Рут да е казала нещо, възкликна:
— Застудя, не искам Андрю да настине.
— След като се пенсионирате, доктор Гринуд, в Хартфорд ли ще останете? — попита госпожа Картрайт.
— Не, смятаме да се приберем с жената у дома в Охайо, семейството ми има къща там — отвърна лекарят. — Сигурен съм обаче, че от време на време ще се връщаме в Хартфорд.
Госпожица Никъл щеше да въздъхне от облекчение, ако доктор Гринуд не я беше изгледал. Тя обаче заживя с надеждата, че щом лекарят замине, никой няма да разбере нейната тайна.
Всеки път, когато Андрю получаваше покана да участва в нещо, да се включи в някаква група или спортен отбор, да се запише на летен лагер, госпожица Никъл правеше всичко възможно да се увери, че момчето няма да се натъкне на някого от семейство Картрайт. Докато той растеше, бавачката успяваше да го прави, без да събужда подозрения у господин или госпожа Давънпорт.
Когато една сутрин се получиха две писма, госпожица Никъл най-после повярва, че вече няма от какво да се страхува. Първото беше адресирано до бащата на Андрю и потвърждаваше, че момчето е прието в „Хочкис“, най-старото частно училище в щат Кънектикът. Рут отвори второто с клеймо на Охайо.
— Жалко! — въздъхна тя, докато обръщаше изписания на ръка лист. — Беше прекрасен човек.
— Кой? — попита Робърт, след като вдигна очи от медицинското списание.
— Доктор Гринуд. Жена му ни съобщава, че миналия петък е починал на седемдесет и четири години.
— Наистина беше прекрасен човек — повтори мъжът й. — Сигурно няма да е зле да отидеш на погребението.
— Ще отида, как няма да отида — каза Рут. — Може би и Хедър ще иска да дойде с мен — допълни тя. — Все пак е работила с него.
— Разбира се — обади се госпожица Никъл с надеждата, че изглежда покрусена.
Натъжена от новината, Сюзан прочете още веднъж писмото. Никога нямаше да забрави колко присърце е взел доктор Гринуд смъртта на Питър, все едно се чувстваше виновен. Дали да не отиде на погребението? Тъкмо да сподели с Майкъл тъжната вест, когато той най-неочаквано подскочи и възкликна:
— Браво, Нат!
— Какво се е случило? — попита Сюзан, учудена от този неприсъщ за мъжа й изблик на чувства.
— Синът ни е спечелил стипендия за „Тафт“ — отвърна той и размаха писмото.
За разлика от Майкъл Сюзан не изгаряше от желание момчето да напуска на такава крехка възраст дома и да живее в пансион с деца, чиито родители идват от друг свят. Как да обясниш на малчуган на четиринайсет години, че не им е по джоба да купят доста от нещата, които съучениците му смятат за нещо, полагащо им се едва ли не по рождение? Сюзан отдавна бе убедена, че Натаниъл трябва да последва стъпките на баща си и да завърши гимназия „Джеферсън“. Щом тя е достатъчно добра, та майката да преподава в нея, защо да не е добра и за детето?
Нат препрочиташе в леглото любимата си книжка, когато чу възгласа на баща си. Беше стигнал до главата, където китът отново беше на път да се изплъзне. Без особено желание скочи от леглото и надзърна от стаята, за да разбере каква е тази суетня долу. Ако не броим често разказваната случка със сладоледа, родителите му не се караха никога, а ето че сега спореха разгорещено в кое училище да се запише момчето. Нат чу как баща му заявява:
— Такава възможност се открива веднъж през живота. Там Нат ще общува с деца, които някой ден ще станат най-изявените личности в своята област и ще му влияят до края на живота.
— А не е ли по-добре да си учи в гимназия „Джеферсън“, където именно той ще стане изявена личност и ще влияе на другите?
— Но момчето си е спечелило стипендия, няма да се охарчим и с цент.
— Няма да се охарчваме и ако учи в „Джеферсън“.
— Да де, но трябва да мислим и за бъдещето на сина си. Ако завърши „Тафт“, сигурно ще го приемат в Харвардския или в Йейлския университет…