— На добър път! — пожела баща му и му стисна ръката. Какви смехории говорят родителите по гарите! Бе далеч по-важно да му пожелае да работи усърдно.
— И не забравяй да пишеш.
Момчето се качи заедно с майка си на влака и докато потегляха, не се обърна нито веднъж да погледне баща си с надеждата, че така ще изглежда по-голям.
— Искаш ли да закусиш? — попита майката, докато носачът редеше куфарите на горния рафт.
— Да, с удоволствие — отвърна Андрю и за пръв път от сутринта се поободри.
Друг униформен мъж ги отведе на една от масите във вагон-ресторанта. Докато оглеждаше листа с менюто, Андрю се запита дали майка му ще позволи да си хапне добре.
— Поръчай си каквото искаш — рече тя, сякаш прочела мислите му.
Андрю се усмихна на келнера.
— Две кюфтета, две яйца на очи, бекон и препечена филия. Не поръча само гъби от страх да не би сервитьорът да си помисли, че майка му го държи гладен.
— За вас, госпожо? — попита той, насочил вниманието си към другия край на масата.
— За мен само кафе и препечена филия хляб.
— Днес сигурно е първият учебен ден на момчето — възкликна мъжът.
Госпожа Давънпорт се усмихна и кимна.
„Откъде ли знае?“, учуди се Андрю.
Загълта припряно, не знаеше дали днес ще му дадат нещо за ядене. В правилника не пишеше нищо за храната, а дядо му бе споменал, че когато той е учил в „Хочкис“, са им давали ядене само по веднъж на ден. Майка му му напомни да оставя ножа и вилицата, докато се храни.
— Това не са ти самолетчета, не бива да стоят във въздуха повече от необходимото — рече му тя.
Малчуганът нямаше как да знае, че и майка му е не по-малко притеснена от него.
Ако покрай масата минеше момче в същата красива униформа, Андрю се извръщаше към прозореца с надеждата да не го забележи — само неговата беше съвсем нова. Майка му пиеше третото кафе, когато влакът навлезе в гарата.
— Пристигнахме — оповести тя, макар че Андрю го виждаше и без нея.
Продължи да седи и да гледа табелата, на която пишеше „Лейквил“. От влака наскачаха няколко момчета, които се спуснаха да се ръкуват и завикаха едно през друго:
— Здравей! Как прекара ваканцията? Радвам се да те видя. Накрая Андрю премести очи към майка си — прииска му се тя да изчезне яко дим. Заради нея всички щяха да разберат, че днес му е първият учебен ден.
Две високи момчета в сини сака с двуредно закопчаване и сиви панталони поведоха новаците към чакащия автобус. Андрю се замоли да не пускат в него родители.
— Как се казваш? — попита един от младежите в сините сака, когато той слезе от влака.
— Давънпорт, господин учителю — отвърна Андрю, извърнал очи нагоре.
Дали и той някога щеше да порасне толкова висок? Младежът се усмихна едва ли не дяволито.
— Не ме наричай „господин учителю“. Аз съм само възпитател, така се обръщаме към преподавателите.
Андрю сведе глава. Бе казал някакви си две-три думи, а бе станал за смях.
— Натовариха ли багажа ти в автобуса, Флечър? „Флечър ли? — учуди се момчето. — Ами да, казвам се Флечър-Андрю Давънпорт.“ Но не поправи младежа, да не би пак да обърка нещо.
— Да — каза му.
Божеството насочи вниманието си към майка му.
— Благодаря ви, госпожо Давънпорт — рече младежът и пак си погледна списъка. — Приятен път на връщане. Не се безпокойте за Флечър — добави той добродушно.
Андрю протегна ръка с надеждата да спре майка си и тя да не хукне да го прегръща. Защо ли тия майки не умееха да четат мисли! Потрепери, когато тя все пак го притисна до себе си. И досега не си даваше сметка колко й е тежко. Когато тя най-после го пусна, Андрю се завтече към момчетата, които се качваха на чакащия автобус. Забеляза хлапе, по-дребно и от него — седеше само и гледаше през прозореца. Веднага се настани до него.
— Казвам се Флечър — представи се той с името, предпочетено от божеството. — А ти?
— Джеймс — отвърна малчуганът, — но приятелите ми викат Джими.
— Нов ли си? — поинтересува се Флечър.
— Да — промълви другото дете — още не смееше да вдигне очи.
— Аз също.
Джими извади носна кърпа — уж да си избърше носа — и чак тогава се престраши да се извърне към новото си другарче.
— Откъде си? — попита го.
— От Фармингтън.
— Това къде е?
— Недалеч от Уест Хартфорд.