Прибрах се и научих за това, тъй като ние живеехме в общежитие, а шило в торба не стои. Ще пропуснем разказа за мъката и ревността ми и разни други лигавщини и веднага ще преминем, към анализа. Когато поохладих малко емоциите си и започнах да правя разбор на ситуацията, първо си помислих, че всичко това ми се случва, защото съм дребен. А нашият началник беше едър и представителен мъж. Но жена ми тутакси ме опроверга: „Аз — вика — те обичам повече от живота си, тоя плешив: пуяк едва го понасям, краката му смърдят, но се търкалям с него за пари…“.
А така, на ти сега, втасахме я! И какво излизаше — че съпругата ми е проститутка, така ли?!
А пък тя ми вика: „Нищо подобно, ти получаваш мизерна заплата, заедно с военните добавки и командировъчните ти едва свързваме двата края, парите не стигат да си купя дори нормално бельо, а пък сега виж какво имам….“.
Погледнах и видях, че наистина имаше. Беше се сдобила е някакви златни дрънкулки, беше си купила модни дрехи, френско бельо и френски парфюм, а в една кутийка отнякъде бе скътала триста долара. Явно й бяха артисали, ударила е кьоравото и толкова…
Аз не подложих сърцето си на изпепеляващи пристъпи на ярост, а просто седнах и се замислих. Защото винаги съм бил прагматик и през целия си живот съм предвиждал; нещата с десет хода напред. Но виж, за парите май не бях помислил… Просто нямах време да разсъждавам по тази тема, защото вечно бях зает с работа. Е, значи излизаше, че работата ми е скапана., така ли? Или пък аз съм скапан работник? Ей на, началникът на щаба получаваше малко, повече от мен, но имаше всичко. Другите началници, особено офицерите от тила, също имаха всичко и всички, стига да си харесат някого. Например жените на лейтенантите.
Ще прескочим събитията и ще продължим нататък. Простих на жена си, заминах в командировка и се опитах да спечеля от войната.
А как се печелят пари от войната? Търговията с оръжие не беше по моята част, с това се занимаваха други хора. Изпитвах отвращение от възможността да продавам войници в робство, щеше да е по-добре веднага да ги убия, та да не се мъчат. Доларите, които намирах в убитите „духове“, често бяха фалшиви, а истинските бяха обидно малко. Освен това не ходех сам на рейдове и в засади, трябваше братски да поделям всичко с колегите си и в крайна сметка на всеки се падаше по една троха…
Помислих малко и реших да залавям куриерите на „духовете“, които им носеха пари.
Ха-ха… Чак ме досмеша — да бе, ей сегичка, само да си доям комата със сланина, и веднага ще ида да хвана двама куриери!
Бях абсолютно наясно с обстановката и познавах местността като петте си пръста, тъй като спецификата на работата ме задължаваше да владея този аспект на ситуацията. Но за куриерите бях чувал единствено военни басни, само че никога не се бе случвало пред очите ми да заловят и да ми покажат поне един такъв куриер. Може и да са ги залавяли, но не и в зоната, за която отговаряхме ние.
Но за сметка на това знаех, че в близко село живее бащата на един прочут полеви командир. Сиреч на един амир. Той беше завел жена си и децата си в Турция, а майка му и баща му бяха останали тук. Никой не ги закачаше, битуваха си кротко и мирно, от време на време амирът се отбиваше при тях да ги види, само че нашите все не можеха да проследят този удобен момент. Просто нямаше как да сложат денонощна засада край къщата на баща му.
Освен това аз познавах нравите и обичаите на планинците, защото от малък бях расъл край тях. Бяха ми като братя.
При чеченците беше невъзможно синът да върши нещо тайно от баща си. Докато родителят беше жив, знаеше всяка стъпка на чедото си, помагаше му по всички възможни начини и ръководеше трудовата му дейност. Между другото, някои хора би трябвало да имат предвид това, когато организират работата с местното население.
Един ден прокарах маршрут до тази къща. Направих го отдалеч и с бинокъл, тъй като с моите навици това не беше трудно. А през нощта се промъкнах в селото и влязох в дома на бащата на велможата. Там нямаше кучета. В дворовете на истинските правоверни никога няма кучета, защото според техните представи това беше грях. Така че това не ми костваше кой знае какви усилия.
Ще прескочим подробностите и емоциите. Само ще кажа, че разпитах бащата в режим Б, но това не успя да протече съвсем тихо, защото се включи цялото домочадие, наброяващо четирима души. Сиреч бабата, две жени на нормална възраст и едно момче на около четиринадесет години, което беше племенник на въпросния амир.