Познайте от три пъти как свърши цялата тази история… Не, честна дума, не бях планирал такова нещо. Въпреки че съм прагматик и обмислям всичко в живота си с десет крачки напред. Но те бяха много шумни и нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам да млъкнат, а пък тогава все още нямах достатъчно опит в безкръвното неутрализиране на хора в подобни ситуации. Научих се по-късно, с течение на времето. Сега вече знаех как да направя така, че те да изпълняват мълчешком заповедите ми, потейки се от ужас и хранейки горещата надежда, че посещението ми ще завърши щастливо за тях.
Но тогава не умеех да върша тези неща. Тъй че ги очистих. Заклах ги като свине, без никакви задни мисли, просто за да не крещят.
И знаете ли… Не изпитах нищо. За пръв път в живота си убивах цивилни хора, без да съм на акция, действайки единствено и само по собствена инициатива. И душата ми не трепна…
Спомням си, че седнах и се огледах… Наоколо се търкаляха трупове, а аз бях абсолютно спокоен… Беше нощ, цареше тишина. Съседите не бяха чули нищо, иначе цялото село отдавна щеше да се е събрало. Познавах тези хора, те не са като нашите руснаци. Значи всичко беше наред.
Претърсих къщата и намерих парите — двадесет хиляди долара, увити с целофан, няколко пачки в рубли и някакви скъпоценности. Имаше и безценно колекционерско оръжие, но не го докоснах, тъй като с него щяха тутакси да ме заловят, понеже такива неща нямаше как да се скрият. Но и това, до което се докопах, ми беше достатъчно. Никога в живота си не бях държал в ръцете си такова богатство!
Върнах се благополучно в базата, без по пътя ми да шавне нито една клонка в храсталаците. Все пак това беше моята: специалност, а аз бях свикнал да върша работата си перфектно. Сложих плячката си в една цинкова кутия от патрони, намазах я с оръжейна смазка и я зарових в земята. След това се измих, хапнах и заспах като къпан. Вее едно че бях ходил на рейд.
На сутринта отново се опитах да анализирам състоянието си… Все пак в мен би трябвало да бушува нещо — е, да речем, не да ми се привиждат окървавени момченца, но поне да изпитвам някакви угризения и тъй нататък, както става с нормалните хора в подобни ситуации.
Само че в мен не потрепваше нищо. И изобщо не изпитвах друго освен удовлетворение, като след добре свършена работа.
И тогава осъзнах, че имам велик талант.
Аз бях роден убиец.
Твърде малко хора имат такава-дарба… Сещате се каква лекция изнесох пред бойците в началото на повествованието…
Между другото, възрастният мъж тъй и не ми каза нищо смислено. Съобщи ми името на куриера, някакъв йорданец на име Фатих. И поясни, че синът му Исрапи се среща с него лично, тъй като няма доверие на никого. Спомена, че тези срещи винаги са на различни места. За тях се разбирали по сателитния телефон и нямало никакви графици и временни мрежи.
От всичко това излизаше, че бях отишъл до тази къща напразно. Трябваше да хвана самия Исрапи, а не баща му.
При мюсюлманите е прието мъртвите да се погребват преди залез-слънце на същия ден, в който е настъпила смъртта. А ако е станало през нощта, тогава, разбира се, ги погребваха до залез-слънце на другия ден.
Така че на другия ден легнах с бинокъла на едно тайно местенце край гробището и внимателно огледах всички, които участваха в погребалната процесия. Когато човек има известни знания, не е трудно да определи кой е наследникът в рода по някои характерни моменти на церемонията. В този случай това беше най-големият син. Освен това при нас висяха ориентировъчни материали за Исрапи и макар те да бяха с много лошо качество, аз веднага го разпознах. Запомних го, както и хората, които бяха с него, и установих кой с какво транспортно средство е пристигнал… След това изпълзях безшумно назад, притичах в тръс до мястото, където шосето от селото се разделяше на три, клекнах в крайпътните храсти и зачаках.
Чаках. дълго, вече започна да се мръква и аз се разтревожих да не би в базата да се усетят, че ме няма, и да вдигнат тревога. След около три часа преминаха няколко коли, но поотделно — никой не се движеше в колона. А след това се появи и джипът, с който пристигна Исрапи.
Излязох от храстите. Бях оставил бинокъла, а със себе си носех само бойния си нож, закрепен с широк ластик от вътрешната страна на бедрото ми. Започнах да махам е ръка като на автостоп. Джипът спря на двадесетина метра, а от него слязоха двама момци с автомати и тръгнаха към мен.
Изглеждаха озадачени. Сякаш се чудеха какво ли е пък това дребно нещо с петниста камуфлажна униформа, цялото едно такова делово, че и маха е ръка… Явно не разбираха що за природно явление е, но не смятаха, че непременно трябва да стрелят, тъй като на пръв поглед съществото нямаше оръжие и изглеждаше безобидно…