— Имам информация за Исрапи — заявих аз, когато момчетата се приближиха до мен. — Помолиха ме да му я предам лично, на четири очи.
Те се спогледаха и свиха рамене. И си останаха все така изумени. Поотупаха ме небрежно, хванаха ме за ръцете и ме помъкнаха към колата.
По това време вече разбирах криво-ляво чеченски. Не бях го учил от разговорника, а просто бях запомнил някои думи и изрази от детството ми. Момчетата докладваха на шефа си:
— Ей тоя пън иска да си поговори с теб на четири очи.
— Кой те изпраща? — Исрапи слезе от колата и застана срещу нас.
Сега вече всички бяха един до друг. Само шофьорът се намираше в неудобна за мен позиция — седеше далеч, а освен това между седалките, от дясната му страна, имаше автомат.
Бръкнах в джоба си и извадих едно писмо на жена ми. Просто проверявах реакцията им, но такава дори не последва, тъй като обектът в мое лице имаше вид на пълен мухльо. Извиних се, че уж съм сбъркал, сложих писмото обратно, а през дупката на джоба си извадих ножа.
Ще прескочим развоя на събитията и само ще спомена, че буквално за секунда убих момчетата, които стояха от лявата и от дясната ми страна. Забих едно коляно в слабините на Исрапи, стиснах врата му и допрях острието до очите му.
Шофьорът му беше опитен и тези мигове му бяха напълно достатъчни, за да извади автомата, който стърчеше между седалките, да се изтърколи от колата и да се приготви за стрелба, подпрян на капака на автомобила.
Само че не можеше да стреля, тъй като между мен и него имаше жив щит в лицето на Исрапи.
Както би трябвало да се очаква, след това последва напрегнат преговорен процес, който продължи цели четиридесет секунди. И в крайна сметка аз победих — шофьорът остави автомата на земята и с ръце на тила се обърна с гръб към нас. Да, стоеше изправен и непрекъснато поглеждаше към автомата в очакване да се втурна, за да го взема. А пък той беше такъв здравеняк, че щеше да ме размаже с един удар…
Но аз не хукнах да грабна автомата, защото не ми трябваше. Исрапи носеше в кобура на рамото си един картечен пистолет ППС — същинска детска играчка, чийто звук при стрелба много приличаше на старческо пръцкане. Така че просто го извадих, прицелих се старателно, тъй като никой не ми пречеше, и убих шофьора с един изстрел в главата.
След това завързах Исрапи, натоварих труповете в джипа, поканих пленника си да се настани в купето и ние навлязохме дълбоко в храсталаците, където вече никой не можеше да попречи на интимния ни разговор.
Нохчите са интересни хора. Те са готови да изтърпят всякакви изтезания и да умрат от мъченическа смърт, ако наблизо има дори само един техен сънародник, който да стане свидетел на подвига им. Но ако наоколо няма никого и признанието им не води до неизбежен позор, могат да пропеят, без да полагаш кой знае какви усилия.
Бях много добре запознат и е тази тяхна особеност, затова не се впуснах в дълги обяснения. Събух панталоните на Исрапи и подредих върху капака на автомобила всички полезни неща, които открих сред инструментите в джипа: клещи, шило, ножовка за метал и дори една спиртна лампа. А след това завързах устата му със собствената му тениска и го предупредих:
— Ще ти отрежа всичко, което стърчи. И след това ще те захвърля да пукнеш на пътя. Или…
Млъкнах за няколко секунди, за да успее да вникне в ситуацията. И видях, че вникна. А това не беше трудно, тъй като току-що този дребен негодник в мое лице беше убил трима от неговите хора пред очите му.
— Или ми дай Фатих.
И за да потвърдя сериозността на намеренията си, го порязах два пъти където трябва.
Ще прескочим емоциите, кръвта и потта, която тялото му лееше от мъченията. Разговорът ни беше много стегнат и съдържателен и продължи не повече от четири минути. Времето беше достатъчно да науча от Исрапи онова, което ме интересуваше, и леко посърнах.
Разбирате ли, до този момент си представях, че куриерите мъкнат чували с пари, придружени от засилена охрана. А пачките в тези чували нямат чет и брой. Когато намирахме фалшиви долари в убитите „духове“, стигнах до извода, че лошите полеви командири — амирите, прибираха истинските пари за себе си и премятаха бойците си като последните льохмани. Такива неща не се случваха непрекъснато, но доста често, тъй че това можеше да се смята за системно явление. Дори не се съмнявах, че чуждестранните им спонсори изпращат чрез куриерите си истински долари. А фалшификатите се изработваха вече на местно ниво благодарение на въпросните сръчни амири…