— Препаратът е скъп, но в този случай не ми се свиди. Е, внимавай: ако си ме излъгал за Шамил, просто ще те убия. Не мога да понасям лъжци. От малък съм такъв.
— Във вената ли ще ли го инжектираш? — уточни Исрапи, гледайки притеснено аптечката.
— Нe, може и в задника. Имам и ампула със спирт…
— Недей да хабиш скъпия си препарат. — Щом чу, че няма да го инжектират във вената, Исрапи кой знае защо се успокои. — Обясних ти всичко, както си е…
— Наясно съм по този въпрос. — Прибрах аптечката на мястото й и забих ножа в гърдите на Исрапи. — Но напразно си мислиш, че няма да мина без теб. Тук грешиш…
Последва крайно изумление. Конвулсиите ще ги пропуснем. Чак по-късно, когато започнах често да практикувам това, забелязах, че хората се учудват, когато ги убивам. Може би, защото разговарях с тях с нормален тон, видът ми не беше агресивен, а съвсем обикновен… А и преди да направя последното движение с острието на ножа, и през ум не ми минаваше да се настървявам, а извършвах всичко без какъвто и да било преход, без истерия и без емоции…
Върнах се в базата, а там вече всички ме търсеха. Бяха си помислили, че е станал голям гаф и че „духовете“ са отвлекли главния разузнавач. Досега такова нещо не се бе случвало в цялата групировка.
Старши ни беше началникът на щаба — същият онзи, който се забавляваше със съпругата ми. Беше пристигнал точно след моя отпуск и бе сменил командира.
Общо взето, той ме направи на пух и прах заради самоотлъчката и поиска да му дам обяснение къде съм се мотал цял ден, но избягваше да ме поглежда в очите. Все пак му беше неудобно, защото вече бяхме баджанаци. Ха-ха…
И аз най-спокойно му казах: „Тъй и тъй, има възможност да спечелим много пари. Тоест да заловим Шамил. Условието е да делим по равно“.
По това време вече наистина даваха фантастична сума за главата на Шамил. Но за да получиш тези пари, само трябваше правилно да прецениш на кого да го предадеш, нямаше значение дали ще бъде жив, или мъртъв… Самият аз нищо не разбирах от тези неща, но нашият началник-щаб беше много опитен човек, имаше връзки навсякъде и сигурно нямаше да се издъни. Освен това на мен не ми беше по силите да организирам сам операция за ликвидирането на такъв отряд. И при всички случаи трябваше да потърся някого от едрите риби.
Ще прескочим емоциите. Началникът на щаба малко се поучуди, сетне обмисли предложението ми и каза:
— Няма да вдигаме шум, ще свършим всичко тихомълком. Хайде, ти върви да си починеш, а утре сутринта ще отидем заедно да проучим обстановката. Знаеш ли къде се намира мястото, или трябва да повикаме някого?
— Естествено че съм наясно. В радиус от петдесет километра наоколо съм пропълзял всичко по корем.
— Прекрасно. Само че внимавай и искам отсега да знаеш, че ако всичко е наред и се проведе акция, ще ти се наложи да оглавиш една от щурмовите групи. Защото другите ще работят на тъмно, а ти трябва да стигнеш пръв до него.
— Е, това не е проблем. Какви ли не сме ги вършили!
— Добре, тогава до утре. И запомни, че ако не искаш да делиш е никого, засега ще трябва да си траеш…
Двамата тръгнахме с една най-обикновена камионетка още призори. Нашият началник-щаб беше самоотвержен човек. По това време в района, където се намирахме, придвижването беше възможно само по два начина: или в колона, под прикритието на хеликоптери, или като мен — пълзешком през храстите. По да се движим двамата с камионетка, беше равносилно на самоубийство.
Стигнахме до мястото, замаскирахме автомобила и се добрахме пеша съвсем близо до селото. А сетне дълго пълзяхме и се промъкнахме на около петстотин метра от него, тъй като не биваше да се приближаваме повече. Работихме около три часа, нанесохме обстановката па картата с всички подробности и засякохме всички наблюдателни постове. Исрапи не ме беше излъгал и там наистина имаше такива постове! Или по-точно аз ги засякох, а началникът на щаба тъй и не ги забеляза. Сменихме позицията си, извършихме наблюдение от друго място и нанесохме допълнителни бележки на картата. Ако преди старта на операцията пуснехме в дефилето една рота и хеликоптери, за да го блокираме, Шамил щеше да се озове в капан. С това приключихме и вече можехме да действаме.
— Ти си истинско съкровище — обобщи началникът на щаба. — Ако свършим гази работа, ще станеш началник на разузнаването и ще получиш чин „капитан“, като прескочиш едно стъпало — обеща той. А тогава бях още лейтенант.
— Ще се постарая да го направя, не се съмнявай…
Тръгнахме обратно. Според правилата той вървеше отзад, а аз — отпред. Не зная дали по това време благодарение на работата си вече се бях сдобил със специфична интуиция, или се намеси моят ангел хранител… Тъй или иначе, кои знае защо се обърнах за миг и видях дулото на неговия картечен пистолет ППС. По принцип началството и на федералните сили, и на „духовете“ обичаше такива играчки… Мереше се право в тила ми. А очите му бяха примижали по онзи характерен начин, когато на човек му остава само милиметър, за да натисне спусъка докрай…