Вася живо се поинтересува дали има някакви резултати. Обясних му, че има някои неща, но те не били нищо особено… Все още ги разработвали и е рано да се говори за това… Но ако ни даде телефонния си номер, непременно ще му се обадим, когато нещо се изясни. Вася с готовност извади едно дебело тефтерче и ми продиктува цял списък от телефонни номера-своя, на някакъв си Костя Воронцов, на началника си Иванов, на някой си Сергей Кочергин и всички номера на центъра за свръзка в базата в Ханкала. Е, да е жив и здрав, голяма услуга ми направи.
А след това се разделихме, като се разбрахме задължително да се видим в Ханкала, понеже му казах, че скоро ще замина натам в командировка…
Свързахме се с Артур по телефона и той ни съобщи, че те са спрели в квартала с частните имоти на еди-какъв си адрес. Влезли вътре и до този момент не са излезли. А той стоял на разстояние оттам и чакал.
Обадих се на стационарния телефон на Арсен и го попитах дали може да провери на кого е този адрес. Но той нямаше нужда да проверява нищо и веднага ми отговори:
— Това е Максуд Даудов. Абе, общо взето, това е главният дагестанец в Пятигорск…
Прекрасно! Всичко беше идеално, сценарият ми работеше на сто процента. Значи момчетата проверяваха дагестанците като основна версия. Вася проучваше подстъпите към дивизията, за да открие слабите места в системата за охрана, а пък онези двамата най-вероятно бяха отишли да си поговорят с децата на дагестанците, които Руденко бе обещал да премести в Махачкала. Ей така ми изглеждаше цялостната ситуация. Нямах представа какво правеше оня селяндур с дамата, но най-вероятно и те работеха горе-долу в същата посока.
На този етап Руденко беше неясен за момчетата. Мисля, че им беше страшно неясен — дотолкова, че направо ги докарваше до истерия. И аз бях съгласен, че в тази ситуация той изглеждаше не просто Странно в качеството си на постановъчна фигура, но от време на време дори беше необясним до мистичност…
Нищо, щяхме да коригираме това положение. И то още тази вечер…
А сега по принцип можехме малко да си починем, защото през последните две денонощия на практика не бяхме спали изобщо… Но докато е светло, трябваше да организираме проучването на мястото, където щеше да се проведе вечерната акция, и да намерим удобно скривалище за мерцедеса с трупа.
Отидохме да видим как живеят нашите полковници. В качеството на обекти на поредната акция бях избрал трима офицери от дивизията, които в този момент бяха в командировка, както всъщност и всички военни в списъка, който получихме от Руденко. А тези тримата ми харесаха заради това, че бяха разположени компактно, на един и същи адрес.
Полковниците не тънеха в разкош. Бяха натъпкани в един от четирите входа на пететажен блок — на третия, четвъртия и петия етаж, един над друг. Или един под друг
— зависи от гледната точка. Общо взето, блокът беше скапан, откъдето и да го погледнеш. Стар, олющен, по стените тук и там имаше пукнатини, а на две места те дори бяха прихванати с метални скоби, за да не се разширяват.
Да, ако ги сравнях с Руденко, можех да стигна до извода, че ако не крадат, истинските полковници би трябвало да живеят точно така. Защото с мизерните си заплати какви къщи и вили биха могли да имат?!
Огледахме входовете — там всичко беше нормално. Но само за нас. Понеже, ако беше както трябва, щеше да ни се наложи да преодоляваме доста проблеми в движение. Таванските помещения не бяха заключени, нямаше и помен от кодирани ключалки на вратите на входовете, но за сметка на това вътре миришеше на всевъзможни гнусотии… Явно вечер младежите купонясваха тук и вършеха разни други неща. А по покрива можеше най-спокойно да се стигне от първия до третия вход, където живееха нашите обекти.
Проверих ги по най-лесния начин позвъних на вратите им, а представители от домочадието им ми отвориха. В единия случай това беше съпругата, в другия — някаква бабичка, тъща или майка, а в третия момиченце на около петнадесет години, явно дъщеря. Навсякъде се представях, като казвах, че съм от дивизията, че съм прапоршчик Анисимов и че утре сутринта заминавам за района на служебните бойни задачи, сиреч в командировка. И пояснявах, че ако искат да изпратят нещо на Анатолий Сергеевич, нека да приготвят колета, а пък вечерта аз ще мина да го взема.