Това беше стар и безотказен номер. Нали вече ви обясних откъде съм родом, както и това, че лично съм минал през тези неща. С района на бойните действия нямаше мобилна връзка и за да се обадиш по телефон у дома си, трябваше да отидеш в дивизията и да поискаш разрешение от началника на щаба, та да нареди на свързочниците. По принцип това беше доста сложна работа. И изобщо не се знаеше кога бойците щяха да стигнат до най-близкия център за телефонни разговори. Затова нямаше защо да се боя, че ще бъда разобличен, поне в течение на едно денонощие. А на нас не ни трябваше повече време.
Общо взето, всички се зарадваха и обещаха, че ще ме чакат довечера с готови колети…
Прекрасно. Ще видите как ще дойда при вас вечерта…
След това малко се поразходихме, като тръгнахме от блока на полковниците и отидохме до квартала, в който живееше Арсен, а сетне — и до двата изхода от града. И определихме безопасните маршрути, по които щяхме да стигнем дотук, както и вариантите за евакуация.
Намерихме едно място, където да скрием мерцедеса, близо до дома на Руденко. Не го избрахме нарочно, а просто установихме, че там кварталът е тих и има много стари къщи. Огледахме го от всички страни и стигнахме до извода, че просто не можеше да се намери по-добро. Обадих се на Арсен и поисках да си поговоря с Шарип. Попитах го как я кара Султан. Шарип каза, че Султан е добре и вече се е свързал с момчетата от Минводи. И дори нещо повече — те вече тръгнали насам. Тъй че нямало за какво да се тревожа…
Запиши си адреса прекъснах го и му го продиктувах.
— Точно в седемнадесет и тридесет ще изкараш колата от двора. Аз ще я взема. Султан не бива да ме вижда. Кажи му адреса и нека онези момчета веднага да тръгнат натам…
Защо в седемнадесет и тридесет ли? Ами понеже точно тогава над града лека-полека започваше да се спуска здрач. А това беше най-любимото ми време. С Илияс отидохме дотам, той се качи в мерцедеса, а аз поех напред с жигулито, за да проверявам маршрута.
Скрихме мерцедеса вече по тъмно и се обадихме на Артур. Изчакахме го да дойде и го оставихме доста надалеч, на едно подходящо място, където имаше дървета и позицията беше много удобна…
Оставихме Артур на позицията, а сетне набрах номера на началника на Вася. Стиснах си носа, заговорих с акцент и му съобщих адреса.
— Добре го направи — похвали ме Илияс. — Гласът ти прозвуча като на някой дебел арменец около петдесетте.
След това отидохме в универсалния магазин и купихме две туристически жилетки с огромни външни джобове, а сетне се отбихме в магазина за радиочасти, където се сдобихме с разни необходими неща, и тръгнахме към Арсен. Аз се обадих по телефона на Шарип и му казах да излезе навън. Шарип отвърна, че можем да влезем, тъй като Султан излязъл по някаква работа и щял да се върне чак след два часа, а пък на жените им наредили да седят в своята част от къщата, тъй че никой нямало да ни види.
Това беше много добре. Отидохме там и веднага поисках две гранати от Шарип. Той се поколеба, но ми ги даде. Свидливо момче си беше… Върнах му бинокъла, благодарих му и му казах, че трябва да поработим два часа на спокойствие. Оставиха ни сами в стаята и двамата с Илияс започнахме да зареждаме жилетките. Тоест направихме на бърза ръка две елементарни радиовзривни устройства във вид на граната, жица и телефон за задействане, напъхахме ги в джобовете на жилетките и зашихме отворите им с конопени конци. Ако облечеш такава жилетка върху тениската, а отгоре наденеш риза, след това нахлузиш пуловер и яке, ставаше перфектно… В смисъл че, за да съблекат всичко това, щеше да им трябва доста време. А пък ако се захванеха да разпорят джобовете, направо щяха да се изтормозят.
Телефоните бяха па дагестанците, а сигнала смятах да го изпратя от апарата на Руденко. Както виждате, абсолютно безотпадъчно производство. Ха-ха…
След това набрахме още няколко пъти номера, който ни даде Вася, и с различни гласове предадохме окончателно нашите дагестанци. Включихме и Шарип, тъй като имаше много приятен акцент… Изобщо падна голяма веселба.
Султан дойде в седем и половина. Арсен не го пусна да влезе в къщата, а му нареди да отиде в работилницата и да си плюе на ръцете. Ние пък, за да не притесняваме домакините, започнахме да се приготвяме. Макар че скоро тук щеше да се развихри такова чудо, че изобщо нямаше да им е до нас!
Казах на Шарип да извади дагестанците от мазето, а докато той се занимаваше с това, написах нещо на един лист и го запечатах в плик.
Дагестанците ме гледаха с очакване, за да разберат дали нещата са под контрол…
— Всичко е наред, момчета — успокоих ги аз. — Ще ви отведем оттук. Но първо ще се отбием на едно място, за да свършим една работа.