След това отведох Шарип настрани и му дадох плика.
— Какво е това?
— Това е списък. Не ти обясних, но… Ситуацията е много сложна. Казано накратко, ако с мен се случи нещо, ще ти се наложи да ме дублираш.
— А какво може да се случи?
— Какво ли не. Тъй че стой нащрек. И още нещо… Арсен знае много. Достатъчно е дори само това, че ни видя.
— Е, недей така. Аз не се притеснявам за него…
— Нямах предвид това. Просто ако чекистите го спипат, ще изпее всичко, което знае. И не защото е слаб, пък и него никой няма да го измъчва. Ще му инжектират серум и той ще се раздрънка неудържимо. Разбра ли ме?
— Абе, аз те разбрах… Но се надявам, че няма да се стигне дотам.
— Аз също. Е, това е, късмет. Ние тръгваме…
Стояхме близо до панелния блок, в който наивниците ме чакаха да дойда за колетите.
В осем и нещо се обади Артур и ми съобщи, че покрай нашето скривалище има някакво неестествено движение. Там се случвало нещо, но той не можел да види какво, защото било тъмно. Всичко започнало с това, че две коли така се нагреели една в друга, че сигурно отекнало из цялата околност.
— Разбрах, благодаря. Иди до къщата на Арсен. Спри в края на улицата и разбери какво става. Ала не се приближавай, не бива да те забелязват…
След около двадесетина минути някъде в далечината се разнесе силен трясък. От мястото, на което се намирахме, не се чу нищо друго, но Артур веднага се обади и докладва:
— Егаси, тука става нещо страшно! Само чуй…
Заслушах се. През телефонния апарат се долавяше някаква непрестанна стрелба, сякаш някой гърмеше с картечница, без да жали патроните.
— Добре — похвалих Артур, но сигурно дори и той не разбра за какво. — Изнасяй си задника от там. Ще се срещнем в санаториума.
— Проблеми ли има? — попита Илияс.
— Доста… — въздъхнах престорено, тъй като в колата имаше чужди хора, които не биваше да знаят подробностите. — Тръгваме.
Стигнахме до блока откъм задната му страна и паркирахме до тротоара. Свалихме белезниците на дагестанците и им казахме да влязат в трети вход, да се качат на стълбищната площадка между четвъртия и петия етаж и да чакат.
— Какво да чакаме?
— Няма да е дълго. Ние ще проверим всичко и ще дойдем. Хайде! И стойте кротко.
След това взехме чантите с жилетките, които заредихме предишната вечер, и всички заедно заобиколихме блока. Илияс веднага хлътна и първия вход, а аз останах, за да проследя нашите пленници. Че току-виж им хрумнало нещо друго и хукнали да бягат, а след това целият план щеше да отиде по дяволите. Не стига, че бяха обявени за издирване, пък и знае ли човек какво им се въртеше в главите след толкова часове лежане в багажника и клечане в мазето.
Дагестанците изминаха няколко крачки и спряха.
Там има хора — каза тихичко единият, обръщайки се към мен. — Какво да правим?
Да, точно срещу „нашия“ вход светеше лампа, а на пейката бяха насядали групичка момчета и момичета. И се държаха както винаги в такива случаи — пиеха бира, крещяха високо с мутиращите си гласове и се правеха на бабаити, макар че им трябваше само един шамар, за да клекнат.
Какво пък, ситуацията не беше лоша, защото дагестанците все пак не бяха забравили, че са обявени за издирване. И засега нямаха намерение да въртят номера.
— Там има деца — успокоих ги. — Вървете и не им обръщайте внимание. Ако се държат нахално, забийте им по един в сурата. Гарантирам ви, че няма да хукнат да докладват на ченгетата.
— Добре… — съгласиха се дагестанците, продължиха нататък и влязоха във входа без никакви проблеми.
— Ама че сте се навъдили! — подхвърли нахакано подире им едно от седналите на пейката момчета. — Черногъзи говеда…
Е, дори не се надявах на такъв развой. Хубаво е, когато ситуацията се променя в движение според замисъла ти, а не в обратна посока. Защото обикновено нещата се развиват така, че ти се налага да се приспособяваш бързо към тях. И то по-често, отколкото ти се иска… Промъкнах се във входа, качих се на петия етаж и без проблеми стигнах до тавана. Никой не излезе да види кой скрибуца по ръждясалата стълба…
Илияс вече бе стигнал до „нашия“ вход и стоеше до дагестанците.
— Какво, обидиха ли ви?
— Пияни са. Младежи, какво да ги правиш…
— Нищо де, ще го преживеем някак. Хайде, тръгваме.
Слязохме на третия етаж и аз позвъних на вратата на апартамента на полковник Фьодоров.
Отвори жена му — преди това разговарях с нея. В жилището миришеше на прясно изпечено тесто, а от хола се разнасяха детски гласове. Ех, че хубаво ги улучихме!