— Да са минавали оттук някакви „зверове“? — намеси се най-безцеремонно Вася.
— Ох, Вася! — изсъска полковникът.
Реакцията на публиката последва моментално.
— Опа-ля!
— Отдавна вече е време!
— Трепи ги, трепи ги и пак ги трепи…
— И да построят повече клозети…
— Какви са тия дрънканици? — прекъсна ги Вася. — Не чух отговор!
— Минаха двама. Преди двадесетина минути.
— И къде отидоха?
— Ами, влязоха в ей този вход.
— Това е нашият вход. Аз живея там… — обади се едно от момичетата.
— Отишли са при Верка от четиридесет и осми апартамент. Тя е курва — намеси се някакво момче.
— Затваряй си устата! Защо да е курва? — писна девойката. И последва един звучен шамар.
— Какво ти става, бе, да не си полудяла?! — ядоса се момчето. — Какво чак толкова съм казал?
Всъщност нашите бойци вече не чуваха цялата тази врява, тъй като всички тръгнаха след Петрушин, който се шмугна във входа веднага щом получи информацията.
На третия етаж те извадиха оръжието си и застанаха с гръб към стената. Първият адрес в списъка се намираше точно тук.
На стълбищната площадка беше тихо.
Вася се наведе през перилата и неизвестно защо погледна нагоре.
— Какво има там? — попита Серьога, съскайки шепнешком.
— Нищо… Просто ми се стори.
— Е, ще позвъним ли? — Иванов въздъхна нервно и посегна към звънеца.
— Няма смисъл. Я да видим…
Петрушин хвана дръжката и вратата се отвори — явно не беше заключена. И веднага щом я открехна, от жилището се разнесе тихо сподавено ръмжене. Или това беше стон? Не, по-скоро звучеше като ръмжене, сякаш някой бързаше да направи нещо и ръмжеше от нетърпение.
А освен това веднага се разнесе и миризма. Една такава специфична, позната на всички военни…
— Готови за бой! — прошепна само с устни Петрушин, извади от джоба си едно огледалце и го поднесе до отвора на вратата…
В антрето двама мъже вършеха нещо, седнали на пода. Единият с трескави движения се опитваше да отвори ципа на якето си, който явно беше засякъл, а другият доста по-сръчно събличаше пуловера си през главата и точно в този момент лицето му не се виждаше… Ала Петрушин разпозна другия мъж.
Легни, ръцете на главата! — изкрещя Петрушин толкова силно, че на Иванов чак му писнаха ушите. — Броя до три и след това стрелям на месо!
— Те ли са? — уточни Вася, изблъска нелюбезно Иванов с рамо и се залепи за стената до вратата, точно срещу Петрушин.
— Сто процента! Едно… две… три…
В този миг се разнесе страхотен гръм…
От отворената врата на отсрещната стена се разхвърчаха парчета от осколки и още нещо заедно с тях. А това нещо веднага започна да пада надолу, издавайки тих странен звук, като оставяше гъсти течове по стената. Всъщност никой не го чу, тъй като всички отведнъж оглушаха.
— Е…а си майката — промърмори тихичко Вася. — Ама че вечер, все едно че сме в месокомбинат…
В следващите минути, часове и изобщо през цялата тази вечер не последваха никакви други действия. Наоколо вече никой не ръмжеше, не пищеше и не плачеше от болка…
Просто нямаше кой да го направи. Защото в трите апартамента, които фигурираха в списъка на терористите, всички бяха мъртви…
Иванов се обади на Власов и с разтреперан глас му съобщи какво се е случило. А той дори не се възмути и каза, че веднага тръгва насам. След това полковникът позвъни на Глебич, който беше останал при Костя за свръзка с отряда на милицията със специално предназначение, тоест с местната правоохранителна система. А Костя остана да си поговори с ранения Султан. Понеже от психолога и без това нямаше да има кой знае каква полза в качеството му на боец, той трябваше да изцеди колкото се може повече информация от момчето, докато дойдат властите.
— Кажи на приятеля си да изпрати тук една оперативна група. Какво? Нямам представа от коя служба! Нека сами да се разберат дали това е в техните правомощия, или на чекистите…
В трите апартамента изброиха общо труповете на четиринадесет души. Пет от тях бяха на деца, а два — на въпросните дагестанци, които издирваха. Освен тях всички останали бяха убити с нож. Дагестанците бяха взривени и от телата им бяха останали само късове… Но главите им по чудо се бяха запазили и можеха да бъдат идентифицирани на място, без да се прибягва до услугите на експертите.
— Това бяха последните ни сламки, за които можехме да се заловим… — промърмори покрусено Иванов, след като огледа труповете на основните действащи лица в цялата суматоха. — Сега вече изобщо не знам кого да търсим…