— Ако ви е скучно да седите без работа, помагайте с каквото можете…
Само че с какво можеха да помагат? Да отидат и да нацепят дървата на някого или да му занесат вода?
Разхождаха се из града, разделени на групи. Лиза беше донесла апаратурата и те снимаха с камерата всички кавказци, които срещаха, а вечер седяха и гледаха материала. Търсеха подозрителни жестове, неспокойно поведение и други подробности, които биха могли да характеризират даден човек като съпричастен към някакви незаконни действия…
Кавказците също здравата си изпатиха. Навсякъде из региона се надигна вълна от люта омраза към тях. Случаите на саморазправа без каквато и да е причина възлизаха на десетки. Най-свирепо постъпваха военните. Някои направо стреляха със служебното си оръжие и вече имаше трупове на невинни…
А най-интересното бе, че от тази фобия страдаха съвсем почтени кавказци, които не виждаха никакво основание да се чувстват виновни и затова нямаха намерение да се укриват. Докато виновниците отдавна се бяха стаили в миша дупка и оттам с любопитство наблюдаваха изблиците на отмъщение, обхванали населението… Костя Воронцов страдаше.
— Фрустриран съм — заяви унило той, когато Вася попита защо бойният му побратим е толкова посърнал.
— Е, няма страшно — успокои го Вася. — Все пак не сме в полето… Тук има душ, иди да се изкъпеш.
Вася, фрустрацията няма нищо общо с душа. Ако трябва да се изразя по-просто, това означава приблизително следното: знам как да го хвана, но са ми къси ръцете.
На Костя не му харесваше, че всички предишни герои на нашата версия изведнъж изпаднаха по уважителни причини. Нямаше възможност да се срещне със Султан, но преди пристигането на следствените органи успя да си поговори с жените от семейство Муратови. Защо да е „успял“ и какво сложно имаше в това ли? Попитайте военните, които са били в командировки в Кавказ, дали е възможно изобщо да разговаряш нормално с някоя мюсюлманска дама в дома, чийто господар току-що е загинал. А към това прибавете и факта, че човекът, който иска да си пообщува с нея, не й е брат по вяра, а дори точно обратното — той е абсолютен гяур и донякъде трагедията бе станала заради неговото присъствие…
Но Воронцов успя. И за кой ли път се доказа като майстор в работата си.
Ако се съдеше по показанията на дамите, техните гости през цялото време седели в къщата и дори не си подавали носа навън. Затова възникваше въпросът как в такъв случай са работили — как са помагали на дагестанците и други такива… Освен това се получаваше несъответствие, свързано с оръжието. Всички бяха заклани с ножове, а тези хора бяха разполагали с цял арсенал, който не се притесниха да задействат дори и при най-малката заплаха за нахлуване при тях.
На Костя не му харесваха и дагестанците. Уж бяха нормални хора, даже синовете им служеха в армията… Защото след проверката се оказа, че всички данни за тях съвпадат: никой друг не се бе възползвал от документите им, те наистина съществуваха и никога не бяха влизали в затвора, не бяха разследвани и не бяха попадали под подозрение…
Изобщо дагестанците изглеждаха изключително Странно в тази история. А психологът бе изпаднал във фрустрация заради това, че всички източници на информация внезапно измряха и сега просто нямаше от кого да разберат каква е истината. А той бе свикнал да довежда всеки поведенчески модел до логичен край, педантично да изяснява мотивационните аспекти и да изважда на повърхността красива и изящна от всички гледни точки ситуационна схема.
Но поради липсата на възможност да изгради такава схема, Костя съзираше във всичко това присъствието на някаква трета сила. Тя би могла да помогне за решаването на задачата, ако все пак дръзнеше да заяви по някакъв начин, че съществува…
От последното клане бяха изминали пет дни и в града се възцари напрегнато затишие. До този момент трагедиите се разиграваха през ден-два, но сега беше изминала почти цяла седмица и не последва нищо. Да не би пък всичко да бе приключило?
На седемнадесети сутринта се разбра, че генерал Власов е изчезнал.
Цели три дни никой не беше безпокоил отряда и Иванов реши да напомни за себе си, като попита дали, ако вече нямат нужда от тях, да не вдигнат гълъбите и да не се върнат в базата. Обади се на един от стационарните телефони, които бяха отпуснати на комисията, за да работи, но оттам му отговориха, че Власов го няма, защото всички си тръгнали.
— Да не се шегувате?! Как така са заминали?!
Но не получи смислен отговор, тъй като му заявиха, че разговорът не е за телефон. Иванов заряза всичко и се втурна да разбере какво е станало.