В прокуратурата, където доскоро се намираше комисията, не пожелаха да споделят секретната си информация с полковника, но той успя да научи, че комисията е заминала в пълен състав за Кисловодск. Преди три дни.
А след като си поговори с по-демократично настроения среден ешелон, успя също така да разбере, че комисията не просто е заминала, а направо е избягала. Всички най-неочаквано скокнали като попарени ни в клин, ни в ръкав, събрали си багажа за половин час и изчезнали…
— Гледай ти какви новини… — От любопитство Иванов чак започна да се чеше. — Да не би да са открили нещо? Ама че мръсници! Значи ние разровихме цялата тази работа, а сега се оказва, че вече сме излишни, така ли?
Полковникът моментално се обади на мобилния телефон на Власов, тъй като още когато комисията започна да работи, генералът му даде номера си и заръча без никакво притеснение да го безпокоим по всяко време на денонощието, ако има някакво движение по случая.
— А, Сергей Петрович… Имате ли някакви новини?
— Не, вие имате новини, господин генерал — гласът на полковника вибрираше от възмущение. — Оказва се, че сте открили нещо, но изглежда, сега вече нямате нужда от нас. Може би трябва да се приберем в базата?
— Какво говорите, Сергей Петрович! — В гласа на генерала прозвуча явна насмешка, макар че в тази мрачна ситуация това беше най-малкото неуместно. — Ако открием нещо, първо ще съобщя на вас. А за базата не бързайте толкова. Според мен дори имате заповед за това.
— Да, имаме заповед, но…
— Никакво „но“, Сергей Петрович. Стойте си на мястото и си почивайте. В края на краищата намирате се в курорт, разхождайте се по Лермонтовите места, пийнете си минерална вода. Нали не плащате от джоба си за това пребиваване. Родината ви издържа…
Ето как си поговориха. Иванов пристигна в „Заря“, посъветва се с отряда и реши, че отново ще се наложи да обезпокои Витя. Беше безсмислено и безполезно да търчат след Власов в Кисловодск. И без това никой нямаше да сподели информацията си с тях, а за своеволното напускаме на града можеха да им потърсят строга отговорност. В момента отрядът беше като под запрещение, защото имаше заповед да не тръгва от Пятигорск, докато комисията не приключи работата си. Но полковникът направо умираше от любопитство да разбере какво ли е изровила комисията…
Специалният представител се отнесе към обаждането па Иванов, меко казано, прохладно. Защото след безбройните произшествия той изобщо беше зачеркнал отряда от живота си, докато комисията не приключи работата си. Бойците бяха провалили всичко, нямаше никакви резултати от работата им и заради тях му се бе наложило да тревожи високопоставени хора… Та за какъв дявол му бяха такива изроди?
Нека да се пекат на бавен огън, докато не се коригират. Дори да ги изправят пред съда, това нямаше да навреди на никого.
Полковникът бе принуден да положи огромни старания, за да убеди Витя в целесъобразността на решението отрядът да тръгне веднага, и в категоричната необходимост да накара Власов да сподели информацията си.
— Знаете ли, Петрович, това не е чак толкова просто, колкото ви изглежда. Аз не мога да му наредя директно и ще се наложи да обезпокоя началството му. А трябва да сте наясно, че това ме обвързва с много ангажименти. Между другото, заради вас съм се омотал в дългове, общо взето, към целия централен апарат също като пате в кълчища. И ако започнат да искат да им се издължавам, просто ще трябва да се гръмна!
— Но това е крайно необходимо — увери го Иванов, проявявайки кротка настойчивост. — Нали знаете, че ако не беше нужно, нямаше да ви моля…
— Зная, Петрович, зная… И изобщо аз вярвам в това, че винаги успявате. Иначе просто нямаше да се ангажирам с тази работа. Изчакайте малко, ще ви се обадя…
Специалният представител позвъни след половин час.
— Хайде, тръгвайте. Отивате в санаториума „Крепост“, там ще се обадите на директора и те ще ви настанят. Не зная по какъв начин Власов ще ви съобщи информацията си, но до един час той ще получи съответните нареждания от своя началник. Желая ви късмет, Петрович. Внимавайте да не ме разочаровате…
Следобед на същия ден отрядът вече се настаняваше в стаите па санаториума „Крепост“ в Кисловодск, близо до входа, през който наистина можеха да се видят живописните останки от крепостта, спомената от Михаил Юриевич в повестта „Княгиня Мери“.
— Мама му стара, напоследък това нашето не е живот, а постоянен курорт — въздъхна тихичко Вася Крюков, докато се любуваше на пейзажите. — Само да не ни накарат да плащаме от джоба си за всичко това…