Когато се настаниха, Иванов се свърза с Власов по телефона и тръгна към булевард „Победа“, където се намираше администрацията и където бе седалището на следствената комисия…
— Вие сте нагъл, Сергей Петрович.
— А вие сте тиха вода, господин генерал.
— Виж ти… Мисля, че не бихте разговаряли по този начин с един армейски генерал. А пък аз за вас съм нещо като цивилен задник, нали така?
— Не е вярно. Просто самият аз вече съм на генералска длъжност, тъй че свиквам, опитвам се да се впиша…
— Ясно. А колкото до „тихата вода“, аз не съм длъжен да се отчитам пред вас. Имам си мои началници.
— Зная. Но бихте могли да споделите информацията си с мен, нали? Защото иначе излиза, че всичко е на принципа на тирбушона. Завираш го в тапата, а пък обратно сам да се оправя…
— Зная, зная… Вие ме посветихте във всички подробности, дадохте ми цялата информация и много ми помогнахте, за което ви благодаря. А пък сега нещата изглеждат тъй, все едно че аз съм скрил информацията от вас… Не, Сергей Петрович, изобщо не е така. Просто на този етап нямаше какво да споделя с вас.
— Нямаше какво ли?
— Абсолютно. А и не разполагах с никакво време, защото трябваше да действаме светкавично, тъй че… Я по-добре ми кажете… вие кой сте изобщо?
За длъжността и званието ми ли питате? Аз съм полковник от контраразузнаването на генералска длъжност.
— Не, нямам предвид това… Знаете ли, получих директно нареждане от началника си за вас… А преди това ми казаха, че ръководството в Пятигорск е получило горе-долу същото нареждане от своя началник… С какво се занимавате, че през цялото време за вас се застъпват толкова високопоставени хора?
— Е, това не е чак толкова сложно. Просто работим, нали разбирате. Има такава професия — да защитаваш родината си. Ето на, бачкаме по малко, а разни умни хора ни помагат.
Ясно. — Власов въздъхна и закима с глава. — Трудно е с вас.
— И с вас не е лесно. Скочихте и заминахте, без да кажете нито дума!
— Както и да е, хайде да говорим делово. Значи, ето е какво разполагаме в този момент…
Оказа се, че в този момент генералът не разполагаше с нищо особено. Това беше само една версия, но този път тя стъпваше на стабилна фактологическа основа.
Преди четири дни военните разузнавачи, сиреч колегите на Вася, заловили на границата с Ингушетия един куриер, който пренасял флашка в задника си… Какво да се прави, като било точно така. В смисъл че точно там се намирала една капсула с флашка, в която имало презапис на материал, направен с цифрова камера.
Те го изгледали и установили, че на флашката има видеозапис на убийствата на последните две семейства на офицери в Пятигорск! Казано с две думи, това бил отчет.
Разузнавачите не подложили на разпит пленника, тъй като се намесил местният представител на специалните служби и веднага го предали на чекистите.
А за чекистите всички са наясно. Те не подкрепяха методите на другаря Петрушин и дори не знаеха от коя страна трябва да хванат клещите, но си вършеха работата добре. И куриерът не просто „споделил“ информацията, с която разполагал, а се разпял като същински славей и съобщил буквално всичко, което кътал в гънките на паметта си.
А там имало много интересни неща, но за съжаление, съвсем малко от тях били свързани с конкретния случай.
Куриерът бил използван на тъмно. Обаждали се и му съобщавали къде се намира мястото, откъдето трябвало да вземе контейнера. А този контейнер представлявал един най-обикновен камък, за който капсулата с флашката била залепена с дъвка. Ако не го търсиш нарочно, никога в живота си няма да го намериш.
И така до този момент куриерът взел две флашки от въпросния адрес в покрайнините на Пятигорск. А последната, с която го заловили, взел в Кисловодск.
И толкова, с това полезната информация свършваше.
А след като добавил към тази информация и обстоятелството, че в Пятигорск за известно време се възцарило затишие, Власов стигнал до извода, че терористите са приключили с този град и сега са решили малко да се позабавляват и в Кисловодск. И ако се придържали към логиката на събитията и изходели от нездравия интерес на тези негодници към вътрешните войски, можело да се предположи, че тук най-привлекателният обект за тях е „Русия“.
„Русия“ беше санаториумът на вътрешните войски и в момента, макар и крайно неподходящо, там по право бяха пристигнали деца на ветерани от бойните действия в Северен Кавказ. Бяха общо осемдесет и шест малчугани заедно с пет възпитателки.
— Значи там всички спешно трябва да бъдат сложени под охрана… — сепна се Иванов.