— Обиждате ме — кимна укорително Власов. — За кого ме вземате?
Общо взето, вече бяха предприети всички възможни в тази ситуация засилени мерки за сигурност. И то не само в „Русия“, а в целия град. Милицията и чекистите бяха вдигнати в бойна готовност, а за денонощното патрулиране бяха изпратени дори офицери от управлението. Освен това за патрулирането бяха докарани триста служители от Минводи и Ставропол. Беше проведена и работа с местната диаспора, тъй като чекистите отдавна бяха сложили ръка на Кисловодск, а момчетата се бяха заклели, че ще умрат, но няма да позволят на никого да мърси града им.
Санаториумът се намираше под засилена охрана, по територията му обикаляха патрули и по целия му периметър бяха наслагани караули. Освен всичко останало, към децата бе прикрепен един наряд на милицията, наброяващ пет въоръжени лица с две патрулни коли, за да могат да ги съпровождат навсякъде. Също така бяха предприети непопулярни мерки, които в тази ситуация всъщност бяха съвсем оправдани. От санаториума бяха изселени абсолютно всички военнослужещи от кавказки произход. Кавказците от персонала бяха изпратени в краткосрочен отпуск, а други кавказци там просто не можеше да има… Тоест в „Русия“ бяха останали само славяни и сега всяко дългоносо лице щеше да бъде забелязано от километър и спрямо него веднага щяха да се вземат съответните мерки.
— Колко примамливо звучи всичко това… — присви замечтано очи Иванов.
— Какво имате предвид? — не разбра Власов.
— „И останаха в Русия само славяни…“
— Хъм… Доколкото разбирам, вие сте шовинист!
— Не, аз съм просто руснак, който от двадесет години живее и работи в Кавказ…
Общо взето, след като изясниха всички подробности, стана ясно, че отрядът наистина няма какво да прави в Кисловодск. Бойците се разходиха из града и видяха, че навсякъде имаше патрули и че на всеки нормален курортист се падаха по двама цивилни служители. Отидоха в „Русия“ и обиколиха територията на санаториума, за да я опознаят. Между другото, в „Русия“ не пуснаха отряда да влезе веднага, а придирчиво провериха документите им, издадени от следствието. Сетне се обадиха на началството си, за да го попитат дали да ги пуснат, или да ги пратят па майната им. Та им се наложи да се позоват на Власов, иначе нямаше да влязат…
В санаториума цареше ред. По територията обикаляха патрули, по периметъра му имаше караули, а на всеки етаж вардеше пост от двама милиционери.
— По всичко личи, че напразно обезпокоихме Витя — обобщи полковникът. — Толкова енергия хвърлихме за това пътуване, но няма никаква полза от него…
На другия ден сутринта, след като закусиха обилно, нашите момчета се отдадоха на пасивни развлечения. Иванов и Глебич отидоха да разгледат крепостта, а останалите се събраха в стаята на Лиза.
Костя и Лиза като най-умни играеха шах на масата, Петрушин се търкаляше на леглото и гледаше телевизия, а Вася седеше в поза на йога в краката му, блещеше се отнесено в тефтера си, гризеше един молив и премляскваше. Раждаше поредното си творение.
Серьога се бе настанил на съседното легло и за пореден път гледаше видеозаписа на лаптопа си. Беше стигнал до най-първия запис, когато двамата с Вася следяха имота на Руденко и всичко все още се намираше в най-безгрижния си стадий.
Изгледа за пореден път и записа с дагестанците и се замисли дали да не го изтрие, тъй като тези хора вече ги нямаше. И записът не им трябваше, само заемаше място на хард диска…
Той го превъртя назад, до самото начало, където бегло бяха уловени младите руснаци, пристигнали при Руденко точно преди дагестанците.
— Опа-ля! — Един господ знаеше как Вася видя картината от мястото си! Беше зорък като същински сокол… — Откъде имаш това?
— Е, и таз добра! Нали направихме записа заедно, докато наблюдавахме къщата на Руденко.
— Сигурно в този момент съм спял. — Вася се премести на леглото при Серьога и впи поглед в изображението, което бе застинало на екрана. — Я го превърти от самото начало…
Серьога го превъртя. Картинката оживя, а фигурата се раздвижи и придоби характерни особености…
— Егаси…
— Какво има?
— Това е той. — Вася присви напрегнато очи и осмука зъба си. — Знаеш ли, тогава, докато бяхме във входа, си помислих, че ми се е сторило… Защото стъпките бяха много леки, просто човек с нормално тегло не може да ходи така…
— Вася! Карай поред. Кой е този?
— Това е Руслан Анисимов. Онова момче, което срещнах край дивизията. Разузнавачът от стотна дивизия.
— И какво от това? — намеси се Петрушин. — Руденко би могъл да си има работа с кого ли не. Бивало си го е тоя пуяк…