— С двата икаруса ли тръгнаха?
— Да. Вчера също обикаляха из забележителностите на града. А пък днес…
— А има ли охрана с тях?
— Да, разбира се! Две патрулни коли и във всяка има по двама милиционери. Дори не са по двама, а в едната има трима, значи общо са петима…
— А накъде поеха?
— Към Лермонтовската скала. Всъщност тръгнаха към Лермонтовския водопад, а оттам ще идат пеша до скалата…
— Бил съм там — досети се Костя, който два пъти бе почивал тук със семейството си. — От водопада до скалата се стига пеша през дефилето, като на някои места се преминава през бродовете на реката. В момента там със сигурност няма жива душа…
— Идеално място да се позабавляват от сърце — отбеляза компетентно Петрушин. — А пък вашите пет ченгета за тях са само за загрявка, нещо като студен ордьовър преди основното ястие.
— За какво говорите? — Администраторката вдигна очилата си на челото и се вторачи в Петрушин.
— Кога тръгнаха? — попита Иванов.
— Ами преди малко повече от половин час. Но защо питате…
— А право натам ли тръгнаха, или първо ще разглеждат някакви забележителности? — уточни Костя.
— Ами според графика първо би трябвало да се отбият в Курортния парк, сетне — на „Червените камъни“ и след това…
— Ако побързаме, ще успеем. — Костя се поклони галант-но на администраторката. — Тръгваме, зная пътя…
Настигнахме ги, когато автобусите „Икарус“, съпроводени от патрулните коли, чинно излизаха от Курортния парк на шосето.
Спряхме, за да не ни видят, и изчакахме колоната малко да се отдалечи. Те се движеха бавно и озаряваха местността със светлините на сигналните лампи.
Обменихме мнения какво да правим. Трябваше да бързаме, докато окончателно не бяхме изгубили колоната от очи.
— Не бива да действаме грубо — предупреди полковникът. — Ако заподозрат нещо, ще вземат децата за заложници. А това няма да ни го простят.
— Добре де, няма да е грубо — разкърши юнашката рамене Петрушин. — Предлагам един вариант.
— Хайде, казвай.
— Аз и Лиза тръгваме с джипа. Профучаваме покрай колоната и удряме челната патрулна кола. Те се движат на много близко разстояние и автобусът ще се забие в задницата й. Ще спрем и ще започнем да се обясняваме. Лиза ще слезе и ще се заприказва с ченгетата, а аз ще се престоря, че ми е лошо, и ще остана в джипа. Онези не би трябвало да се стреснат от нея, защото все пак е дама. А вие ще се приближите незабелязано отзад и ще видите каква е обстановката. Мисля, че те задължително трябва да слязат от автобуса и да разберат какво става, за да се ориентират дали това наистина е най-обикновено пътнотранспортно произшествие…
— Планът ти не е блестящ — кимна загрижено Иванов.
— Но просто не виждам друг. Ако ги оставим да стигнат до дефилето и всички деца слязат от автобусите, вече няма да можем да действаме. Ако разполагахме поне с три снайпера, тогава щяхме да измислим нещо…
— Но ако разберат, че това е капан, и се барикадират в автобуса заедно с децата, също ще стане напечено — каза тихичко Костя Воронцов.
— Ами постарайте се да не разберат. — Петрушин отвори вратата на джипа. — Заповядайте, госпожице.
— Мерси. Толкова си галантен.
Това е, тръгваме. Хайде да поработим, братлета…
След около пет минути се приближихме на стотина метра от колоната, а Петрушин се откъсна и уверено тръгна да я задминава отляво.
Не видяхме какво направи, защото автобусите скриваха видимостта ни, пък и бурканът на последната патрулна кола хвърляше отблясъци в очите ни, но предният автобус изведнъж свърна рязко надясно, отнесе един крайпътен стълб, навлезе в банкета и спря.
Егаси отвличащият маньовър! Добре че караха с не повече от тридесет километра в час, иначе щеше да стане страшна работа…
Аз, Иванов, Вася и Глебич, който беше зад волана, бяхме в микробуса и всъщност с това се изчерпваше цялата група за залавяне. Костя, който караше камионетката зад нас, трябваше да ни подкрепи със стрелба, ако се наложеше. Макар че за каква стрелба можеше да става дума, при положение че в сектора на обстрел имаше цивилни лица…
Свърнахме внимателно надясно, към банкета на пътя, и се отправихме бавно към местопроизшествието.
Сега вече се виждаше, че половината предница на джипа беше забита в багажника на патрулната кола, а две ченгета подскачаха покрай Лиза като същински гибони през размножителния период и размахваха ръце. На този етап озвучаването не се чуваше… Петрушин не се виждаше