Всъщност това е всичко. Лекцията свърши.
— Абе ти… ти направо си… професор! Откъде си научил тия неща?!
— Ами… Оттук-оттам по малко…
— Хайде да пием за това…
— Чакай, Илияс… Да не намекваш, че можеш да изключиш това… Пу, мама му стара… Абе това табу…
— Табуто ли? Не, то не може да бъде изключено. Нали ви казах, че то не ни е неподвластно… Но можеш да изключиш психиката си. Изключваш я, свършваш си работата и пак я включваш. И продължаваш да си живееш най-спокойно, все едно че нищо не се е случило. Няма никакви припадъци, кошмари и разни други проблеми…
— Никакви ли?
— Абсолютно…
Артур се замисли, а Илияс завъртя глава и изсумтя.
— Извинявай, братле, но… имам чувството, че ни баламосваш.
И ме стрелна с поглед, който изобщо не беше присъщ на един много пиян човек. Илияс и Артур бяха от нашата кохорта и много добре знаеха какво се случва след рейд дори с опитните бойци.
Да. Забравих да ви кажа. Положих тези старания не просто за да се направя на голям умник пред вас, а наистина прочетох лекция на бойците си. Посвещавах ги в някои подробности, които в най-скоро време предстоеше да приложим на практика.
Бяхме шестима души. Седяхме в стаята на един евтин хотел и вече от седем часа лочехме водка. А това е голямо изпитание за организма, почти равносилно на бърз преход с пълно снаряжение на разстояние от двадесет километра.
Или по-точно бяхме четирима души: аз, моите бойци Артур и Илияс и нашето ново аверче Андрей. Другите двама отдавна вече се бяха отцепили и лежаха като трупове на леглата. Андрей и приятелите му бяха от едно казашко село в Ставропол. Бяха военни наемници на договор, пристигнали в местната дивизия, за да получат парите си. Но не можеха да се справят с тази задача и се чудеха дали да не идат в Ростов, където май се събирали ей такива военни наемници на договори като тях, за да направят Национална Гладна стачка заради този проблем.
Тия момци бяха много тренирани в пиячката, направо бяха майстори. А ние не бяхме дори специалисти. Този профил не е наш. Затова щеше да е нормално не те, а ние отдавна вече да сме се отцепили, но ние глътнахме един специален медикамент. На сутринта щеше да ни е много зле, защото медикаментът не помагаше за неутрализирането на алкохола, а казано най-елементарно, просто не позволяваше на организма да се опияни. Сиреч отровата нахлуваше безпрепятствено в кръвта и действаше с пълна сила.
Но в този момент бяхме истински юнаци. Надвихме в пиенето могъщите ставрополски казаци, сприятелихме се страхотно с тях и измъкнахме един куп полезна информация, която при други обстоятелства щяхме да събираме най-малко една седмица. Най-дребният, но колкото и да е странно — най-издръжливият от тях, беше Андрей и все още не беше паднал, ала вече не вдяваше нищо. Седеше, вторачил вцепенените си очи в стената, от време на време се хилеше глупаво и ни в клин, ни в ръкав току изтърсваше:
— Мама му да е… Точно така е.
— Какво значи това „баламосваш ни“? Да не намекваш, че не ми вярваш?
— Искам да кажа, че ни баламосваш. Добре де, само си помисли: решаваш — изключваш се; решаваш — включваш се… Ти да не си някакъв апарат?
— Е, може би не съм съвсем точен в термините. Но по принцип това изглежда така. Ей сега ще ти покажа. Ето, гледай. Нали виждаш Андрюха…
Потупах по рамото Андрей, който седеше до мен.
— Е и? — Илияс, дето се беше настанил срещу Андрей, го погледна внимателно, не откри нищо ново за себе си и сви рамене с недоумение.
— Нормално момче е, симпатично. Лично аз нямам нищо против него. Дори нещо повече — като че ли си приличаме… Прекарали сме целия си живот на война, съдбата не е била благосклонна и към двама ни…
— Мама му да е… Точно така е! — каза най-неочаквано Андрей, този път съвсем намясто, и премести вцепенения си поглед към чашата си. — Сипвааай!
— Документите им не ни трябват, нашите са си наред. Но ако сега се разкрием, това е равносилно на смърт. Нали така?
— Абе, нещо не вдявам, защо изобщо са тия дрънканици…
— Станете и двамата и се отдръпнете настрани. А най-добре ще е да застанете зад мен.
— Защо? — Артур учудено вдигна вежди.
— Ти, братле, ще е най-добре да полегнеш — изсумтя саркастично Илияс. — Мисля, че вече ти стига…
— Да, ама не разбрах защо трябва…