— Е, ясно… Ще ни помогнеш ли?
— Не. Ще се справите сами. А пък аз ще полегна на онова легълце. Там е чисто.
— Момент… Да не би да се каним да спим тук?
— Разбира се.
— А защо?!
— Ами сети се сам. Размърдай си бързичко мозъка.
Илияс ме гледаше с тежък поглед, в който веднага можеха да се прочетат най-различни щения относно невзрачната ми персона. Но не му се щеше да мисли. Защо трябваше да си напряга излишно мозъка? Едно е, когато се налага да разгадаеш светкавично опонента си в критична ситуация — в този случай всичко в теб действа машинално. И съвсем друго е да решаваш логически главоблъсканици в перспективата на неприятната физическа работа, която по принцип не отива на специалисти от такъв ранг.
— Точно затова аз съм командир, а вие сте бойци. Имаше трима военни наемници на договор и изведнъж изчезнаха. Това също би могло да заинтересува някои хора. А пък и ние сме трима. Ще пренощуваме тук, утре най-спокойно ще напуснем хотела и повече няма да има никакъв проблем.
— Трябва да напуснем стаята в дванадесет часа — вметна делово Артур и започна да навива ръкавите си. — Смяната на персонала става между девет и десет часа. Най-добре е да изчезнем в единадесет, защото тогава администраторката ще е друга и дежурната на етажа също ще е друга, тези хора изобщо не са ни виждали.
Ето на, колко простичко стоят нещата… — Погледнах одобрително Артур и изритах от леглото, което си бях харесал, човека, който след две минути щеше да бъде труп. Мъжът измуча нещо нечленоразделно, сви се на кълбо на пода и продължи да кърти. — Е, решихте ли?
— Добре де, ще се заемем с тази работа — въздъхна шумно Илияс и ме погледна изпод вежди. — Значи, казваш, че ако бяхме изпълнили нареждането ти веднага, нямаше да му прережеш гърлото, така ли?
Изобщо не се съмнявах, че ще стане така. И двамата много добре знаеха какво ги очаква, ако не се подчиняват. Наказанието можеше да е само едно, при това тук никой не произнасяше присъди и просто нямаше къде да избягат. Защото навсякъде щяха да ги докопат. Бяха влезли в капана сами…
— Разбира се, че нямаше да го направя. Защо трябва да мърсим излишно?
— Строг човек си ти, Командире… Значи да изпълняваме всичко от половин дума, също като при заповед „залегни!“, когато към нас лети граната… Хъм… Да смятаме, че ни наказа строго, така ли?
Илияс се хилеше саркастично, но усмивката му изглеждаше напрегната. Явно вече си бе дал сметка каква работа им предстоеше. Защото да скриеш три трупа почти в центъра на града, пък макар и през нощта, не беше проста задача!
— Наказах ви, но не строго.
— На това ли му викаш, че не било строго?
— Не. И двамата сте живи. И здрави…
ТРЕТА ГЛАВА
СЕРГЕЙ КОЧЕРГИН
Къде omuвame, полковник?
5 ноември 2003 г.,
Пятигорск
Щом чухме заповедта „Тръгваме!“, тутакси дисциплинирано потеглихме, без да се бавим нито миг. Колата вече беше загрята, тъй като от време на време палехме мотора, за да затоплим купето.
Вариант номер две означаваше, че трябва да извършим залавянето извън вилата. Микробусът на Иванов изскочи от улица „Урицки“, зави надясно и се понесе към къщата на Руденко. Ние се престроихме успоредно на микробуса, ограничавайки свободата на противника да маневрира… Или казано по-просто, двата автомобила заемаха цялото улично платно по ширина и просто нямаше как да ни зад-минат. Джипът на втората двойка наблюдатели се появи откъм булеварда и препречи основния маршрут за движение на обекта. И толкова. Нямаше нужда от нищо повече. В нашата работа принципът беше „колкото по-просто, толкова по-добре“. А и така шансовете да стане някаква беля, бяха по-малко.
Микробусът изскочи иззад завоя, поднасяйки се със страшна сила, тъй като беше много мокро, пък и караше Петрушин… И скърцайки убийствено със спирачките си, зави надясно.
— Застани отстрани! — изкомандва радиостанцията с гласа на Иванов. — Четвърти, дай газ, все още не те виждам!
Завих наляво, догоних бързо микробуса и дружно се понесохме надолу по улицата.
— Четвърти, Костя съм. Джипът му наистина вече трябва да се покаже…
Дохвърчахме и само дето не се забихме в тях, натиснахме спирачките и се приготвихме да слизаме…
В този момент мръсният мерцедес потегли, буксувайки мъчително, и се понесе към булеварда. Заедно с Руденко!
— След тях!!! — изкрещя Иванов в радиостанцията. — Четвърти, къде си?!
Мерцедесът стигна безпрепятствено до булеварда и зави наляво, към изхода на града.