— Спря, мамка му мръсна! — оплака се Костя в ефира.
— Проклета бракма!
— Изроди — оцени ситуацията Вася. — Уж имат ей такива големи тикви… А пък ръцете им са заврени в задника. Абе изобщо мисльовци…
Изскочихме на шосето и се понесохме към изхода на града. Но не хранехме кой знае каква надежда. Нямаше как да преследваме такъв звяр с нашите таралясници. Така си беше — германската кола тутакси се отскубна напред…
— Ще се измъкне — завъртя глава Вася. — А пък ние сме конспиратори, мама му стара, и дори не можем да се обадим на пътната милиция…
Утешаваше ни само едно — че с това тъпанарско бягство Руденко сам се издаде. Но ние при всички случаи щяхме да го спипаме. Все пак нямаше как да хване гората, я!
По-нататъшното поведение на нашите бегълци беше Странно, ако наистина бяха „духове“.
В този момент нормалните „духове“ би трябвало да излязат от шосето и да изчезнат по черните пътища, на колкото се може по-голямо разстояние от Пятигорск. Аритметиката беше проста — по-нататък по шосето имаше подсилен пост на милицията с бронирана техника и бетонни прегради. Ако ги следяхме, по принцип задължително би трябвало да предупредим колегите си от поста. А освен това те трябваше доста да полъкатушат, замитайки следите си, и при всички случаи да сменят колата си.
Но мерцедесът най-неочаквано спря до едно крайпътно пазарче на около триста метра от поста. А двама души изскочиха от колата и се втурнаха към сергиите на търговците.
Къде ли отиваха тия хубавци?! Може би да сменят автомобила? Глупости. Тук местността беше равна като тепсия, нямаше никаква растителност и постройки и от километър се виждаше кой какво кара.
— Аха! — измуча кръвожадно Вася, изскачайки от колата почти в движение. Тъкмо бях започнал да натискам спирачката.
— Искам поне един жив! — припомни Иванов по радиостанцията. — Не вадете оръжието, дръжте го в готовност. Няма нужда да плашите хората, все пак този град е мирен…
Аз изскочих от автомобила и хукнах след Петрушин и Вася, които се оказаха доста по-чевръсти от мен. Иванов и Глебич се вкопчиха делово в полковник Руденко и започнаха да го измъкват на бял свят от вражеския мерцедес. С крайчеца на окото си забелязах, че нашият герой имаше вид на човек, който изобщо не разбира какво се случва с него в момента. Току-що си беше вкъщи по чехли и анцуг, а пък сега някакви хора вече го влачеха…
Всичко стана бързо, но шумно. Аз и Вася тичахме по пътеките между сергиите и ги заобикаляхме като възпитани хора, но стокилограмовият Петрушин се движеше по най-прекия път. Тогава не ми хрумна, но трябваше да заснема това с камерата! Нашият подвижен танк събори всички сергии, които се изпречиха на пътя му, и повали двама туткави търговци, дето не успяха да се отдръпнат, но пристигна на финала преди всички.
А на финала имаше два големи камиона с ремаркета и още четирима кавказци с вид на шофьори от онези, които пътуват на далечни разстояния. И всичките бяха едни такива едри и тлъсти, също като „гостите“ на Руденко.
Собствениците на камионите бяха хора с житейски опит и реагираха адекватно на трескавото ни търчане — единият започна да омотава някакъв колан около ръката си, а тримата се захванаха едновременно да навиват ръкавите си. А пък „гостите“, щом стигнаха до камионите, се обърнаха, дишайки тежко, и започнаха да разкопчават якетата си. И в ясните им очи недвусмислено се четеше категоричната мисъл: „Сега вече можем да си поговорим!“.
Имаше и една интересна подробност — никой от тях не носеше оръжие. Или бяха някакви страшно хитри „духове“, или…
И дори изобщо не посегнаха към манивелите! Всичките до един се бяха втренчили в Петрушин, а в очите им се четеше, че предвкусват лесна победа. Те бяха шестима, до един едри и набити, а сред нас единствено Петрушин беше здравеняк. Аз бях просто висок и слаб, а пък Вася изобщо… Абе, дребосък си беше Вася, както ви е известно.
— Е, благодарско! — Претрушин чак примижа от удоволствие. — Да си починем, братлета…
Починахме си неудържимо, но за кратко. След двадесет секунди и шестимата бяха натръшкани но очи в калта. И ни трябваше още една минута за довършителните работи, сиреч за обичайната в такива случаи суматоха, когато не неутрализираш обекта напълно, а само профилактично го облъскваш. На местопроизшествието цареше делова суетня, тъй като се събра публика от съчувстващи хора и обикновени зяпачи. Вася енергично оковаваше китките на „гостите“ с белезници, а аз без кой знае какви проблеми се разбрах с ченгетата, които вардеха този пункт и които моментално дойдоха да изясняват ситуацията. Показах им документа си, заявих, че това са терористи, че в момента се провежда секретна операция и че началството им е запознато със случая…