Ченгетата ни съобщиха, че познават четиримата мъже с камионите. Били дагестанци, минавали оттук години наред, поддържали контакти с бизнесмени и направо можели да минат за местни хора.
Ами другите двама?
Не, тях за пръв път ги виждали.
Дагестанците показаха документите си, най-спокойно позволиха да бъдат обискирани и разрешиха да се извърши оглед на камионите им. А на въпроса защо са проявили съчувствие към другите двама мъже, отговориха, че не ги познават, но просто обстоятелствата били такива — видели, че някакви лоши военни гонят земляците им, и скочили… С една дума, постъпили като истински мъже в такава ситуация.
Тъй да бъде. Записахме имената на дагестанците и на честна дума ги върнахме на стражите на реда. И накарахме ченгетата да се закълнат — тъй като по всичко личеше, че те вардеха точно тези момчета, — че в течение на едно денонощие няма да ги пуснат от града. Защото знае ли човек какво може да се случи, току-виж ни потрябвали.
В крайна сметка освободихме дагестанците, ала взехме „гостите“ заедно с мерцедеса и полковник Руденко в добавка.
Руденко беше изпаднал в транс. Чудеше се за какъв дявол „гостите“ тръгнаха заедно с него. Нищо не разбираше. Добре де, хукнаха да бягат, може би са разчитали на нещо, в края на краищата това си беше лично тяхна работа… Но защо помъкнаха и него? Той и без това нямаше къде да се дене!
„Пленниците“ гледаха по вълчи и повтаряха предимно „не искам“, и то само заради присъствието на убедителния Петрушин. Обясниха, че били аварци, не се признаваха за чеченци и документите им бяха съвсем редовни. Защо са дошли тук ли? Ами просто отишли на гости при Руденко, той бил добър човек и те решили да се отбият при него и да го уважат…
За съжаление, нямаше възможност да проверим националната им принадлежност на място. Наблизо нямахме познати аварци, а дагестанците с камионите отпадаха, тъй като, дори и да не бяха техни съучастници, най-малкото им съчувстваха.
Руденко беше пребледнял, а когато чу, че „просто отишли на гости“, разкриви нервно лице и трескаво въздъхна:
— Тъй, тъй…
Петрушин се покашля многозначително и погледна Иванов. В погледа на боеца от частите със специално предназначение се четеше типичното за такива случаи предложение — отиваме на най-близкото запустяло място, вадим клещите и след десет минути всичко ще е ясно…
— Как ли пък не! — изсумтя пренебрежително Иванов.
Само това ни липсва… Ей сега ще ги закараме в контраразузнаването и там ще се заемат с тях. И те ще си изпеят всичко като стой, та гледай. Дори и това, което не знаят…
Иванов веднага се обади по мобилния на своя стар приятел подполковник Братковски — началника на дивизионното контраразузнаване, и накратко му обясни за какво става дума. Братковски не се заинати и тутакси подхвана нещата. Не чух целия разговор, но Иванов говори с приятеля си буквално една минута, обеща му нещо съвсем дребно и накрая измърмори със задоволство:
— Браво на него. Ей затова го обичам…
По пътя взехме безръкия екипаж № 2 и го качихме в трофейния мерцедес, конвоиран от Петрушин, а Глебич оставихме да ремонтира джипа. Пребледнелият Руденко поиска да се отбие вкъщи, за да се преоблече. Просто внезапно реши, че не е прилично да се появява на територията на родната си дивизия в такъв мърляв вид. Припомням, че при нас контраразузнаването се намираше в градчето на дивизията.
Но тази молба на престъпника не беше изпълнена и не защото Иванов беше проклет сатрап, а заради някои оперативни съображения. Нека на този етап роднините му останат в приятно неведение.
Престъпникът напразно се опасяваше, тъй като не го видя никой от подчинените му. Засега те не можеха да се нарекат „бивши“, защото всичко тепърва трябваше да се докаже и делото да стигне до съда. В съответствие с добрата стара традиция контраразузнаването се намираше в сградата на дивизионния център за свръзка. А центърът — в задния двор до втория контролно-пропускателен пункт за превозните средства. Показахме документите на дежурния, който вече беше запознат със случая, тъй като Братковски го бе предупредил за нашето пристигане, и ни пуснаха без проблеми. Изминахме тридесет метра и спряхме на едно задънено място между входа и плътната ограда. Добре дошъл на родна територия, другарю по домашни пантофи. Само че никой не ни гледаше…
Предадохме задържаните на колегите на Иванов, които вече потриваха ръчички, предвкусвайки извънредната работа и някакви си там лаври. Нашият вожд обеща на приятеля си да сподели успеха с него, ако такъв изобщо последва.