Иванов помоли колегите си да не се притесняват и по време на разговора да използват цялата палитра на легендарната чекистка сърдечност. Колегите му обещаха да не се излагат. След това приятелско напътствие напуснахме дивизията и се отправихме в пълен състав към вилата на предателя. Отдавна, много отдавна ни сърбяха ръцете да сторим това, но все не можехме, за да не изплашим мръсника. А сега щяхме да разглобим всичко до последното винтче…
Старецът, който охраняваше вилата, не ни каза и една дума напряко. И не поиска никакви заповеди — пък и ние нямахме, — тъй като явно беше бивш военен. Щом ни видя, веднага разбра всичко.
— Аха! Значи съм бил прав. Откъде би могло да се вземе всичко това у един обикновен боец. Значи краде и не дава на никого…
Не се впуснахме да разубеждаваме възрастния мъж, а Лиза с цел да се информира, го попита колко плаща Руденко за охраната на собствеността си. Пазачът се нацупи, но Лиза го успокои, че въпросът е без значение, че няма никакво отношение към проблема и че никой няма да му поиска обратно парите.
— Пет хиляди — обяви възрастният мъж и съкрушено въздъхна. — Да, работата беше никаква. Но сега вече-край, всичко отиде по дяволите…
— А пък аз не мога да си позволя такъв разкош — отбеляза мрачно Иванов. — В смисъл да си наема пазач за пет бона. Макар че също съм полковник и дори получавам повече пари.
— Да, това е цялата заплата на един дългогодишен прапоршчик — съгласи се Петрушин. — Ха кажете ми сега не е ли шибаняк!
— Все пак тук има дама — припомни Лиза.
— Добре де, извинявам се. Ама не е ли говедо, а? Във времена, когато цялата страна е в пот и говна и до колене е в кръв…
Не се наложи да разглобяваме нищо, нямаше монтирани с винтчета елементи. Ала наоколо се мъдреха цели залежи от чисто нов дървен материал. Ако започнехме да ги прехвърляме от едно място да друго, щеше да ни отнеме цяла седмица. Добре че пазачът ни подсказа:
— Ако търсите нещо, то е ей там, в дърводелската работилница. Когато идваше тук, веднага се шмугваше вътре…
На вратата на дърводелската работилница, която в близко бъдеще трябваше да се превърне в пристройка в двора на голямото имение, висеше огромен катинар за хангар. Тъй, това вече беше интересно… И защо трябваше да се слага катинар, при положение че тук денонощно стоеше пазач?
— Какво има вътре? — попита Иванов.
— Нямам представа — сви рамене възрастният мъж. — Прозорците са препречени от вътрешната страна, заключено е, а и нямах никакви специални инструкции за това нещо…
Не се захванахме да отваряме огромния катинар. Петрушин просто изби вратата с рамо и покани всички да влязат. Само че вътре не намерихме нищо особено. Имаше един тезгях, малък банциг и плоскости от талашит до стената… А когато преслушахме с почукване стените и пода, много бързо открихме един сандък със снаряди за ръчна противотанкова бомбохвъргачка РПГ-7, скрит под дюшемето.
— Охо! — зарадва се Вася. — Ето на!
Сандъкът беше натъпкан догоре с увити в целофан папки, в които грижливо бяха подредени неизползвани бланки на различни официални документи.
Какво ли нямаше вътре: заповеди за награди, предложения за повишение на оригинални бланки, удостоверения за най-различни ордени (от сорта на „За отлична служба“) за всички степени; самите ордени, увити във восъчна хартия и сложени в картонени кутийки; заповеди за отпуск, командировъчни, различни фактури за всички видове военно имущество, ордери, бланки за временно разрешение на правото да се съхранява и превозва нещо, и още двадесетина наименования на други много симпатични неща…
Всичко беше с печати и щемпели и оставаше само да му се сложи изходящ номер, да се подпише и готово.
— Ама че работа… — почеса се загрижено по темето Иванов. — Търсете, момчета, търсете. Това нещо трябва да е все някъде…
Те диреха много старателно, преобърнаха цялата дърводелска работилница с главата надолу, изнесоха всички плоскости навън, разковаха дъските… Но „това нещо“ сякаш се бе изпарило във въздуха. Разпитаха и пазача, но той потвърди, че освен в дърводелската работилница, Руденко не е влизал другаде. И ги посъветва да погледнат и да се уверят сами…
И те гледаха. Тук, освен в работилницата, нямаше къде другаде да се скрие нещо. Будката на пазача представляваше съвсем малка дървена барака с размери два на два, а вътре имаше едно диванче и печка с дърва. Пазачът не възрази и те за всеки случай огледаха и нея.
За да им е чиста съвестта, претърсиха и околната територия и стигнаха до извода, че откакто бе започнал сезонът на дъждовете, никой не бе докосвал нищо на това място и изобщо извън пътеката не беше стъпвал човешки крак. А беше ясно, че никой не би напъхал такива неща в палетите с дъски.