Полковникът с удоволствие му отстъпи мястото зад волана на микробуса, а Костя и Лиза се преместиха в превозното си средство, като изразиха надежда, че то повече няма да ги изоставя в най-решителния момент.
— Не зная — усъмни се Глебич. — Колата по принцип е читава. Но с тези ръце…
Дълго звъняхме и обикаляхме около портичката, но никой не ни отваряше. Накрая най-съобразителната от нас — Лиза, се сети да завърти дръжката, стилизирана като масивен меден обръч. Оказа се, че вратата е отключена, и ние безпрепятствено влязохме в двора.
Наоколо цареше тишина…
Нямаше нито кучета, които да лаят злобно, нито перденца, които да се помръдват крадешком на прозорците, както се случваше винаги по време на посещение в семейството на някой „дух“… Но ако трябва да сме по-точни, всъщност никой не се интересуваше от семейството му, а внезапното посещение се осъществяваше с надеждата обектът да бъде заварен вкъщи, в домашна обстановка… Ставаха и такива неща — вярно, не много често, но все пак се случваха. Та тъй, имаше различни варианти, но типични бяха само два. Първият преобладаваше — цялото семейство се изсипваше на двора и започваше да крещи в хор, поздравявайки жизнерадостно окупаторите, и по всички възможни начини пречеше на безпрепятственото движение на неканените гости. А в това време „духът“ си обираше крушите през задните изходи. Вторият вариант беше фонов и се срещаше рядко — всички се заключваха в къщата и се правеха на умрели. Не беше ясно на какво разчитаха. Но разиграваха нещо от рода на „няма ме вкъщи!“. Та тъпите окупатори да си помислят, че домът е необитаем и че са сбъркали адреса, а на това място е върлувала чума и е натръшкала всички до един. И да си идат. Изобщо палуваха като малки деца и дори нашият Костя изпадаше в недоумение, когато се опитваше да анализира такива поведенчески феномени…
Да, това беше Странно… Но веднага след като се озовахме в двора на Руденко, усетих онези познати флуиди, които е трудно да бъдат обяснени от научна и дори просто от реалистична гледна точка. Изпитвах подобни усещания, когато в някое вражеско село влизахме в двора, където живееше семейството на някой „дух“. Защото семейството беше негов съучастник, да ме прощават правозащитниците. По принцип това бяха добри хора и нямаха никаква вина, но нашият враг беше техен син и брат. А в такъв случай какви им бяхме ние? Точно така…
По принцип, щом един опитен човек, врял и кипял във военните дела, посещава такива места, той се чувства като на територията на вражеска база, където тихомълком могат да стрелят по него иззад всеки ъгъл или крадешком да му забият нож в гърба. А когато погледнах нашия „барометър“ Вася, разбрах, че той усеща същото, и то дори в по-голяма степен…
Странното беше, че такива асоциации изобщо не се вписваха в рамките на сегашната ситуация. Все пак се намирахме в мирен град, далеч от специфичната зона и на своя земя. Пък и в никакъв случай не биваше да отъждествяваме Руденко с „дух“, макар че той може би беше навредил не по-малко от някой редови чеченски боец от незаконно въоръжено формирование…
Волгата на Руденко беше спряна в дъното на двора, под един навес, залепен за лятната кухня, която плавно преминаваше в солиден тухлен гараж за две коли. До кухнята се издигаше горната част на зимник с облицована с желязо врата и с оборудвана по всички правила на инженерното изкуство вентилационна кутия.
Волгата беше под навеса… Значи Руденко се е канил да ходи някъде. Какъв досаден пропуск! Трябваше да извършим поне бегъл оглед на двора, преди да влачим полковника на контраразузнаване. А пък ние се съсредоточихме върху деликатността на отношенията с роднините на престъпника и проспахме този толкова сериозен флуид…
— Тук ли ще пренощуваме? — Петрушин погледна многозначително Иванов и посочи с глава към зимника. — Ето откъде трябваше да започнем! Какво като не излиза никой, майната им…
— Само че се намираме в мирен град — припомни авторитетно полковникът. — Свиквайте с това, ще ни се наложи още много пъти да работим в такава обстановка.
— Да отида ли аз? — предложи Лиза. — Все пак съм дама, ще проявят толерантност и други такива…
— Благодаря, ще се справя сам. — Полковникът погледна Лиза с благодарност, тръгна към площадката пред входа на къщата и ни размаха високо вдигнатия си юмрук. — Не мърдайте, не ходете никъде и не пипайте нищо! Дори един буркан с кисели краставички да изчезне, ще ви го удържа от заплатата…
Иванов почука силно по металната врата. Знае ли човек, можеше пък звънецът на портичката да не работи… Изчака от благоприличие около минута и влезе. И веднага щом отвори вратата, отвътре се разнесе весела музика и характерна гълчава за хора, които пируват.