— Егаси номера, ей на това му се вика „отидохме да видим колата“…
Иванов погледна часовника си, изруга и извади мобифона си. Стъписани от впечатленията си, бяхме изгубили непродуктивно около седем минути. На пръв поглед не е кой знае колко, нали? Само че седем минути бяха цяла вечност за вземането на първото оперативно решение във връзка със ситуацията. Например през това време извършителят можеше да напусне не само града, но и крайградската зона на обхват от специални мероприятия, като „Кордон“, „Гастрольор“ и тъй нататък. Сиреч да изчезне напълно, окончателно и необратимо. Защото извън града не беше задължително да пътува по шосетата, където имаше постове. А тук ландшафтът навсякъде беше такъв, че човек можеше да стигне до всеки грузински превал, без изобщо да се движи по какъвто и да било път…
— Какво става тука… Да не би днес да са се наговорили?!
Местният дивизионен контраразузнавач Братковски не отговаряше. Телефонът на оперативния дежурен по контраразузнаването също мълчеше. От възмущение Иванов се покри с петна и съвсем ясно изрече две нецензурни изречения. А това се случваше много рядко, когато наоколо имаше дама. Само че наистина, какво ставаше с тези хора? Да речем, че Братковски беше зает с разпита и бе изключил телефона си. Но за дежурния беше задължително непрекъснато да е налице, за да осъществи връзка!
— Да пукнете дано, изроди проклети! — Иванов отново започна да набира някои от номерата, които му трябваха.
Саботьори такива, мамка им мръсна…
Да, в момента връзката с контраразузнаването ни беше необходима като въздуха. Ако не разбирате защо, ще обясня. Някой беше избил семейството на Руденко. И то точно н момента, в който го заловихме. Съществуваха всички основания да се предполага, че това по някакъв начин бе свързано с нашия интерес към него. В обратен случай се получаваше някакво невероятно фантастично съвпадение, каквото в живота просто не става… Затова сега трябваше колкото се може по-бързо да вдигнем накрак всички правоохранителни сили в околността. Дяволът си няма работа, тъй че току-виж сме успели да заловим враговете. В такава ситуация дори и най-малкият шанс трябваше да се използва в максимална степен.
Но въпросното вдигане изглеждаше просто и лесно само на думи, а в действителност нещата стояха далеч по-сложно. Иванов щеше да се обади на дежурния в Управлението на Федералната служба за сигурност, на милицията и тъй нататък, да съобщи за ситуацията и да се представи… Само че кой е този Иванов? Някакъв си полковник от контраразузнаването, неизвестен на никого тук, с неясни правомощия, чието потвърждаване беше цяла епопея. Тъй че на мястото трябваше да дойде оперативна група, която да установи каква е ситуацията и да докладва за отряда и едва след това по върховете щяха да вземат решение дали да обявят всеобща операция. А дотогава щеше да мине сума време.
А освен това имаше и друг аспект. Точно този, заради който в момента пребледнялата Лиза снимаше труповете и обстановката с камерата. Дори да погледнеха най-добро-намерено на всичко това, в цялата тази работа ние бяхме най-малкото свидетели и трябваше направо да пуснем корени тук, за да вземем участие в следствената процедура. А това означаваше, че не можехме дори да си мечтаем за оперативна работа по горещите следи.
Ами ако погледнеха недобронамерено? Занимавали сме се с оперативно-издирвателна дейност на свой риск и на собствена отговорност, без каквато и да било заповед, самоволно сме задържали уважаван военен, след това сме нахлули в дома му, а там… И я се опитай ей така, в движение, да обясниш, че всичко това е просто едно фатално съвпадение! Егаси съвпадението…
А пък Братковски беше местен човек и познаваше всички тук, такава му беше работата. Според служебните си задължения началникът на контраразузнаването на дивизията беше длъжен да си взаимодейства с абсолютно всички други служби. И беше запознат с нашето мероприятие. Достатъчно беше да завърти два телефона на съответните ведомства, и всички проблеми щяха да бъдат решени…
Имахме номера на централата на дивизията, центърът за свръзка беше в същата сграда и телефонистът трябваше просто да направи две крачки и да срита самозабравилите се контраразузнавачи… Но кой знае защо, този номер също не отговаряше. Можеше и да са го сменили, отдавна не се бяхме обаждали в тази дивизия, нямаше защо да го правим. Можеше причината и да е друга… А никой нямаше номера на оперативния дежурен на дивизията.