Ето на каква досадна дреболия се натъкнахме, на която в добре измислените екшъни обикновено никой не обръщаше внимание. Там показваха нещата по следния начин — виждаш местопроизшествието и лицата на героите в едър и в общ план, някой бърка в джоба си за мобилния телефон и край. В следващия кадър на местопроизшествието вече се тълпят хора от оперативно-следствената служба, които действат делово и вършат обичайната си работа, а някъде встрани строгият, но справедлив началник бащински се каpa на героите.
Ала де да беше винаги така и в действителност…
- И какво ще правим сега?
Да, точно това беше въпросът. При нас мозъкът беше Иванов и обикновено такива въпроси бяха отправени към него. А сега нямахме връзка с контраразузнаването, времето неумолимо течеше и с всяка изминала минута шансовете за успех, които и без това бяха незначителни, бавно, по сигурно се топяха. И всеки момент щяха да изчезнат напълно.
Иванов се колеба около минута, въздъхна тежко, набра номера на специалния представител на президента за Южния федерален окръг и докладва накратко за ситуацията.
Не чух какво каза Витя (наричахме го така фамилиарно помежду си, защото човекът изобщо не беше възрастен, пък и не се държеше надменно), но предполагам, че в този момент гласът му не звънтеше от приливи на възторг. Понеже не ни беше поставял задачата да се занимаваме с някакъв си там Руденко и ние бяхме извършили всичко това сами, но собствена инициатива. А сега излизаше, че той трябва да даде указания на местните власти за спешното организиране на специални мероприятия по отцепването на местопрестъплението и за забрана да бъдем разследвани за случилото се!
— Дръж. — След като приключи разговора си със специалния представител, Иванов подаде спътниковия си телефон на Костя. — Двамата с Лиза оставате тук и ще отговорите на въпросите. Ако има нещо, веднага се обади на Витя. Лиза, дай камерата на Сергей. Току-виж ни потрябвала…
Това означаваше горе-долу следното. Витя, разбира се, ще се застъпи за нас… Но не бива да се изключва и вариантът, че нашите, които остават на местопроизшествието, ще бъдат подложени на някои неприятни процедури, свързани с работата на дознанието.
След това тръгнахме за дивизията. Повече нямахме нужда от помощта на Братковски, но трябваше спешно да си разменим няколко думи с господин Руденко…
Нали знаете онази стара песничка: „А градът си помисли, че има учения!“. Става дума за това, че летял някакъв пилот със самолет, но малко преди да кацне, започнал да пада. Обаче успял да излезе извън територията на града и спасил всички. Изобщо браво на него, истински герой…
Отначало ние също си помислихме, че днес ужасно не ни върви. Когато пристигнахме да си поговорим с престъпника, се натъкнахме на тактическо строево занятие или на отиграването на началната фаза на взаимодействие между съставните части на бойните единици при ответен удар вследствие на нападение срещу военното градче.
„Та-та-та-та-та…“ — проехтя пред нас един дълъг откос, който пресече напряко пътя на три метра от бронята на нашия джип „Нива“.
До контролно-пропускателния пункт за превозни средства оставаха около седемдесет метра и изневиделица се разнесе картечен пукот, по права линия нагъсто се вдигнаха фонтанчета от кал и се чу силен трясък отзад. Микробусът се движеше съвсем близо зад нас, а той не можеше да спира толкова бързо, колкото джипа.
— Егаси изненадата! — възмути се Вася, изтърси се в движение от автомобила и се изтърколи в канавката край пътя.
Останалите също побързаха да последват примера му. Какво от това, че градът беше мирен, знае ли човек на кого какво можеше да му хрумне! Първо трябваше да се скрием и чак след това да се огледаме и да се ориентираме в ситуацията.
И ние се скрихме и се огледахме…
Вече се стъмняваше, но диспозицията се виждаше. По покривите се мъдреха дежурните огневи средства, а от бойниците по оградата стърчаха дула. Общо взето, дивизията се намираше в състояние на отбрана.
— Залегнете! — изкрещя някой от контролно-пропускателния пункт. — А сега излизайте един по един на площадката! Ръцете на главата! Един по един! Ако тръгнат двама, ще стреляме на месо!
— Така ли отиграват вече началната фаза на обетованата земя? — произнесе мрачно Иванов и тръгна пръв към паркинга край контролно-пропускателния пункт. — С бойна стрелба и като тръшкат всички до един в калта? Да, май че пие там, по нашите места, сме поизостанали от живота…
Заобиколиха ни с насочени дула, обискираха ни и ни взеха оръжието. Документите ни не направиха впечатление на никого, а младият червенобузест лейтенант, който беше командир на групата за бързо реагиране, със здравословен сарказъм отбеляза, че в момента може да се фалшифицира абсолютно всеки документ. Ние не влязохме в спор с него, тъй като бяхме запознати с фалшифицирането на документи, но се наложи да се обадим на Братковски, та да го накараме да изпратят техния човек от специалните служби да се разходи дотук и да потвърди кои сме ние…