В този момент дежурният на контролно-пропускателния пункт, който наблюдаваше събитията зад турникета, се събуди и се сети, че преди час и половина вече сме били тук и точно Братковски се е обадил и е наредил да ни пуснат…
Лейтенантът реагира неадекватно на думите на дежурния. Спогледа се с помощника си — един едър сержант, и изкрещя със страховит глас:
— Всички на земята!!! Казах всички да залегнат!!!
И изобщо не се знаеше как щеше да приключи тази дивотия, ако точно в този момент не беше пристигнал извиканият заради нашата поява оперативен дежурен във вид на цял подполковник, който веднага позна Петрушин и Костя. Оказа се, че бяха служили заедно.
— По-добре си вървете — посъветва ни дежурният. — В момента тук стават такива неща, че не ни е до вас…
Подполковникът смотолеви още нещо, ала не поиска да обясни какво точно става. Иванов му повтори, че трябва спешно да говорим с Братковски, но той присви нервно уста и обяви, че това е невъзможно.
— Дяволите да го вземат… Но защо да е невъзможно? Да не би внезапно да са ви сложили под карантина?
Подполковникът завъртя глава и видимо напрегна мозъчните си гънки, търсейки думите, с които да ни даде достъпно обяснение. А докато той си събираше мислите, дежурният от будката на контролно-пропускателния пункт попита дали тук не е задържана групата на полковник Иванов.
Отговорихме, че е точно така и че това сме ние. И поискахме да знаем защо се интересуват от нас…
— Обади се началникът на щаба. И каза, че ако това е Иванов, веднага да отиде с цялата си банда в центъра за свръзка. Там бил военният прокурор, който изгарял от желание да си поговорите…
— Моля… — челюстта на Иванов буквално увисна. — А какво общо има с това прокурорът?
— Абе… Тук имаме осем трупа — изстреля оперативният дежурен, след като събра сили. — Братковски заедно с четирима души от специалните служби и трима свързочници. Общо взето, всички, които са били в сградата, където се намира центърът за свръзка.
Вася и Петрушин подсвирнаха едновременно на два гласа, а останалите изгубиха способността си да говорят поне за минута. Както виждате, новините бяха направо убийствени. А животът с всеки изминал час ставаше все по-наситен.
— Ами Руденко? — попита съвсем намясто Петрушин.
— Ами дагестанците?
— Руденко е в отпуск — обясни оперативният дежурен.
— Според командировъчното е при Дишлюк. За какви дагестанци става дума?
— Искате да кажете, че не е бил в центъра за свръзка, гака ли?!
— Кой не е бил?
— Ами Руденко!
— Ако това е някаква шега, не ви разбирам — въздъхна уморено оперативният дежурен и погледна с укор Петрушин. — Вече ви казах, че всички, които са били в центъра за свръзка, са трупове. Шестима души от специалните служби и двама свързочници. А пък Руденко отдавна е в отпуск…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДИВЕРСАНТЪТ
Моите бойци не се изложиха и извършиха всичко както трябва. Изнесоха труповете през прозореца и изчезнаха поне за около два часа. А когато се върнаха, се заеха с почистването. До сутринта в стаята цареше идеален ред и мисля, че дори и на най-педантичния експерт щеше да му е трудно да изнамери нещо за анализ. Вярно, Илияс продължаваше по инерция да отстоява правата им. И когато го попитах къде са закопали нашите приятели, той сви рамене и отговори:
— Какво те интересува това? Нали каза, че трябва да се справим с проблема сами и че си е наша работа къде и как ще ги скрием…
— Да, казах. Но ако си забравил, ще ти припомня, че аз ви ръководя и нося отговорност за всяка ваша погрешна стъпка.
— Погрешна ли?!
— Ако сте ги наврели в шахтата на канализацията, която е в градинката отсреща, ще ви се наложи да ги преместите. А това е свързано с доста работа.
— Направо ме утрепа! — възкликна Артур. — Ти за какви ни мислиш? Значи, според теб ние не сме в състояние дори да скрием някакви си трупове? Тогава защо се съгласи да работиш с нас? Трябваше веднага да кажеш, че не ставаме, и да ти намерят други…
— Значи не са в шахтата, така ли?