Бойците впиха съсредоточено очи в мен, спогледаха се помежду си и прихнаха.
— Я стига вече с тия номера!
— Добре де, стига…
Преди да яхнем контраразузнавачите, естествено, огледахме местността. Това е едно от основните правила на диверсанта - ако имаш възможност, задължително проучи колкото се може по-старателно подстъпите към обекта, на който ти предстои да работиш. Шахтата в градинката беше добро място за укритие само на пръв поглед, защото в това положение все едно си скрит от чуждите очи в храсталаците, а в същото време се намираш съвсем наблизо и няма нужда да ходиш далеч. Но ако човек се вгледаше по-добре, щеше да види, че по капака на шахтата има пресни драскотини, а пътечката до него е доста отъпкана. Не го отворихме, но и без това беше ясно, че използваха шахтата често.
— Виж какво, хайде да се споразумеем — подхвана мирни преговори Илияс. — Съгласни сме, че не бяхме прави. И наказанието ти беше справедливо. Ти си командир, а ние сме бойци и трябва да те разбираме от половин дума и да изпълняваме, иначе всички ще умрат.
— Радвам се да го чуя…
— Само че ти също ще престанеш да се правиш на интересен. Ние не сме вчерашни и не участваме за пръв път в операция.
— Зная.
— В такъв случай ще се отнасяш към нас като към истински бойци. Без да се бъзикаш с разните му там проверки.
— Добре. Значи не сте ми сърдити?
— Абе какви сръдни! Като че ли не знаем, че ни плащат за това…
— Е, радвам се. И все пак… Къде дянахте приятелите си?
— Под площадката с контейнера за боклук. Направихме изкоп под асфалта, заринахме ги и ги трамбовахме. Почистихме лопатите и ги окачихме обратно на пожарното табло. И само кажи, че ти би го направил по-добре.
— Съгласен съм. Това е оптималният вариант. До пролетта никой няма дори да се докосне до тази площадка…
Към единадесет часа напуснахме стаята и хотела. Както се очакваше, администраторката на рецепцията и дежурната по коридор бяха други. И дори не ни погледнаха. Понеже бяхме твърде млади за такива лелки. Заедно с нас, но десетина минути по-късно, си тръгнаха и някакви строители на по четиридесет и отгоре, а администраторката непрекъснато охкаше колко е жалко, че ги напускат такива импозантни мъже…
След това отидохме на другия край на града и наехме стая в един малък семеен пансион с гаражи. На запад такива заведения се наричаха мотели. Закусихме, оставихме си багажа и тръгнахме да работим.
Да, между другото, моята проверка беше абсолютно успешна. Образно казано, Артур се измъкна. Илияс извади ножа си от чантата и целеустремено заколи двамата приятели на Андрей. Нанесе два точни удара в сърцето и се появиха два група. А по лицето му не трепна нито един мускул.
В този момент не виждах изражението на Артур, тъй като беше с гръб към мен. Едва ли бе застанал така нарочно, но това беше факт, тъй че не бях напълно сигурен в него. А вече нямах време да го подлагам на отделна проверка, защото трябваше да действаме. Налагаше се да върша всичко в движение, по време на операцията…
Нашият куратор се наричаше Майрбек Умаров. Беше един от влиятелните хора в Чечня, амир, или полеви командир, както са свикнали да ги наричат местните руснаци.
Словосъчетанието „полеви командир“ беше много забавно и сигурно го бе измислил някакъв хитър журналист. За гражданите звучеше загадъчно и тежко, но селяните, включително и чеченците, му се присмиваха. Аз например, щом чуех това название, се сещах за недъгавия Исмаил от Закан Юрт. Той беше колхозен бригадир, който куцукаше из полето и ядосано командваше жените, дето беряха царевица. Ядосваше се, защото жените ги мързеше да работят, а те му се присмиваха, понеже бригадирът им беше инвалид и не можеше да им стори нищо. И това си беше истински полеви командир.
Но ако отрядът, да речем, беше в планината, значи командирът трябваше да се нарича „планински“, нали така? Аз например познавам момчетата от няколко големи банди, чиито бази — скривалища и сборни пунктове, се намираха в горския масив. Тоест те живееха като всички нормални военни нохчи в обикновени села, а когато трябваше да се захванат за работа, отиваха в гората, изваждаха оръжието и се преобличаха с униформи на окупаторските войски… Но да не би това да означаваше, че техните главатари трябваше да се наричат „горски командири“? Ама че го бяха измислили тия журналя…
Според мен щеше да е най-правилно, ако наричаха такъв човек амир[3]. Защото той беше най-могъщият в съответния район, реалната власт и администрацията бяха съсредоточени точно в неговите ръце и органите на реда или се нравеха, че не забелязват дейността му, или най-откровено се заиграваха с него и влизаха в невероятни сделки и договори. Изтокът беше тънка работа, а същото можеше да се каже и за Чечня…