Нещата се получиха добре — сдобихме се с информацията и шлифовахме фактурата. Аз например, макар и да се ориентирах добре в особеностите на всекидневния военен бит, все пак бях излязъл от системата отдавна и в някои отношения бях поизостанал. И много от нещата, които Андрей разказа, бяха нови за мен…
„Свръзката“ на Майрбек бе пуснала корени на хубаво място — близо до изхода от града, на шосето „Кавказ“, в един тих и уютен крайградски квартал. Ако въпреки всичко все пак доживеех да се пенсионирам, щях да се настаня на някое точно такова място. Тук за цяло денонощие минаваха само две-три коли, беше абсолютно безлюдно и спокойно по някакъв особен начин — човек можеше да седне на пейката пред всяка врага и да пие чай.
На този етап все още не бяхме успели да извършим нещо страховито, а обстановката в града беше нормална, тъй че дори не се втурнахме да правим специална проверка. Просто се огледахме, когато наближихме къщата. Ако не се броеше невзрачният джип „Нива“ до магазина, който се намираше малко по-нататък по улицата, в зоната на видимостта ни нямаше абсолютно никого.
Първата изненада се изразяваше в това, че „моят човек“, препоръчан от Майрбек, се оказа славянин. По принцип в това нямаше нищо особено… Но аз някак вече бях свикнал с мисълта, че всички свръзки по време на акцията щяха да са вайнахи — чеченци или ингушети. Защото трябваше донякъде да са приспособени към особеностите на района, и който живееха. Така беше по-сигурно, а вероятността да пи предадат на органите на реда, на практика беше изключена.
Веднага последва и втората изненада. Този славянин беше военен и съвсем наскоро беше излязъл в отпуска…
Това не беше трудно да се забележи по осанката му и по редица други характерни особености.
Нали знаете поговорката „краставите магарета през девет дерета се надушват“. И по тази причина веднага разбрах, че е военен, а той също тутакси се досети, че и аз съм от същата черга… А освен това се оказа, че той е неприятно любопитен. Попита ме къде съм служил и изрази учудване, че ме изпраща Майрбек. Не каза нищо, но ме погледна толкова красноречиво, сякаш се питаше не е ли Странно, че такъв момък работи за Майрбек…
Аз отвърнах, че съм служил в Далечния изток, а той попита къде по-точно. Отговорих му, че това вече е военна тайна. Той се разсмя и каза да почакаме малко. Порови из колата си, извади един обемист плик от дебела хартия, залепен криво-ляво, и ми го подаде. И отново ме измери с очи някак Странно. Бих казал, че ме погледна със съмнение, сякаш преценяваше дали е постъпил правилно, като ми дава този плик, или да си го вземе обратно, докато не е станало късно.
Общо взето, тази среща не ми хареса от самото начало. Все още не знаех нищо за този тип, но долових предварително, че Майрбек ни беше подложил динена кора.
Сбогувахме се, излязохме от частната зона на шосето и спряхме на едно оживено място. Трябваше да видим какво са ни дали.
Отворихме плика, а там имаше нагънат на хармоника паус, изписан нагъсто с четлив почерк. Започнах да чета и видях няколко познати фамилии, за които веднага си спомних от материалите, които бях проучвал, преди да тръгна за операцията. Оказа се, че „човекът на Майрбек“ ни беше дал адресите, на които живееха семействата на старшите офицери в Севернокавказкия окръг на вътрешните войски.
По принцип аз мога да се владея във всякакви ситуации, просто работата ми е такава. Но този път не се сдържах, кръвта нахлу в главата ми и ударих с юмрук по волана.
— Проблеми ли има? — напрегна се Илияс.
— Има… — не скрих аз. — Но на този етап нещата са поправими. Просто ще ни се отвори още работа.
— И каква ще е тя?
— Ей сега ще ти кажа. Дайте ми пет минути да помисля…
Информацията беше много необходима и така наистина щеше да е значително по-лесно да се работи… Но за нея трябваше да бъде изпратен куриер, който нямаше нищо общо с операцията. Куриерът би трябвало да предаде плика на някого от неутралните свръзки, който също не биваше да има нищо общо с нашата акция. А освен това беше наложително да се вземат мерки, така че нито въпросният куриер, нито свръзката да знаят какво има в този плик. Сиреч пликът да се запечата много добре, всички да бъдат предупредени, че не бива да го отварят под заплахата от смъртно наказание и по този начин те да бъдат задействани на тъмно. А за по-сигурно, естествено, най-добре би било пратката да се сложи на някое сигурно място, така че ние да не се срещаме нито с куриера, нито със свръзката, а да можем да отидем там през нощта и да измъкнем този плик изпод някоя си двадесет и трета тухла в осемнадесетия гараж, който се намира на двеста седемдесет и третата пресечка в осми крайградски квартал…