И всичко това трябваше да бъде организирано по този начин, за да се изключи напълно вероятността да ни свържат с този документ в случай на провал.
А пък при нас стана така, че човекът, който бе подготвил документа, го предаде лично в ръцете на основния изпълнител на операцията.
Представяте ли си? И на това му се вика конспирация!
Той гледаше въпросния изпълнител, сканираше го със съсредоточения си поглед, опознаваше го, запомняше го и го анализираше… Съмняваше се в нещо, докато предаваше плика, и се колебаеше кой знае за какво…
И изобщо не беше „мой човек“, защото се държеше прекалено независимо, най-вероятно изпълняваше нечии молби и може би бе имал една-две срещи по въпроса.
А аз нямах представа какво представляваше той. И за да прогнозирам как щеше да реагира на действията ни, които щяха да последват в близките няколко денонощия, трябваше старателно да проуча този тип.
Но ние нямахме такава възможност, а в създалата се ситуация това криеше много опасности. Защото хората са различни. И реагират по различен начин дори на собствените си постъпки в контекста на същите онези напълно непредсказуеми специфики на психиката. Едни щяха да седят и най-спокойно да гледат страшните подробности по телевизията, потупвайки дебелата пачка пари в джоба си, като същевременно се подсмихват накриво. Други пък щяха да се хванат за сърцето и да хукнат да се разкайват при чекистите или в контраразузнаването — ако той наистина беше военен. На всичко отгоре този съмнителен тип видя основния изпълнител, а пък целият каймак на операцията се състоеше именно в особеностите на външността на този изпълнител…
Общо взето, няма да ви натоварвам с подробности, защото сигурно вече и без това сте разбрали. „Свръзката“ на Майрбек трябваше веднага да бъде ликвидирана. Твърде много едри риби бяха заинтересовани от тази операция. Огромни суми пари се даваха за нейното реализиране. Толкова, че човек можеше да зареже всичко и да си живее безгрижно във всяко кътче на земното кълбо. И в случай на неуспех щяха да ни потърсят строга отговорност…
Посъветвахме се помежду си и не поехме наникъде. От мястото, където бяхме спрели, много добре се виждаше завоят на улицата, на която живееше твърде информираната свръзка на Майрбек.
По време на разговора обектът се държеше така, сякаш очакваше някого на гости — поглеждаше часовника си, дори не намекна за приетото в този край гостоприемство и въпреки любопитството си се постара час по-скоро да се отърве от нас. Тъй че в момента нямаше закъде да бързаме, защото всичко отиваше по дяволите, ако не решахме проблема с тази „свръзка“.
Затова щяхме да поизчакаме, за да видим кой ще дойде при него, да го изпратим и да се захванем за работа…
По-нататък ще последва тавтология, за която моля да ме извините, но както да въртя и да суча, не мога да го кажа по друг начин.
И тъй, ние чакахме, чакахме и най-сетне дочакахме. Но нещо съвсем различно от това, което очаквахме!
Пред къщата на „свръзката“ спря някакъв мръсен мерцедес и постоя не повече от минута… А след тази минута имахме удоволствието да наблюдаваме истинско преследване, същински непрофесионално изкопиран откъс от треторазреден полицейски екшън, чиито автори не бяха пожелали да изхарчат пари за добра техника.
Вместо полицейски фордове, в него участваше някакъв очукан микробус — същият онзи джин „Нива“, който висеше пред магазина, а аз, както се оказа, Неслучайно го фиксирах! До един момент се мотаеше и някаква камионетка, която според логиката трябваше да препречи пътя. До един момент, защото тя не препречи нищо, а просто заседна в пресечката и изобщо не взе участие в самото преследване.
— Дали да не изчезнем, докато не е станало късно? — реагира бързо на ситуацията Артур.
— Късно е. — Кимнах. — Не зная какво става при тях… но сега при всички случаи трябва да разберем това.
Май нещо си нервен, братко — отбеляза най-неочаквано Илияс, обръщайки се към Артур. — През нощта в хотела също предложи да изчезнем. През прозореца. Без да се ориентираме в ситуацията, в движение…