А освен всичко друго, нашият барометър Вася беше народен поет. Някакъв малоумник му казал, че талантът дреме във всеки човек и той трябвало просто неуморно да го развива и тогава всичко щяло да е тип-топ. И той го развиваше. Неуморно. И всеки ден съчиняваше всевъзможни щуротии…
За една година придоби сръчност и сега можеше в движение да скалъпи стихче за всяко явление от заобикалящата го действителност. Вярно, по силата на особеностите в развитието на народния поет творчеството му беше малко изперкано. Сиреч всичките му стихове бяха ей такива и това изобщо не беше най-вулгарният образец. А проблемът беше другаде: в интелектуалното си развитие Вася непоклатимо бе заседнал в ловджийското си юношество и беше безпросветно задръстен като сибирската тайга. Пък и често се държеше като непосредствено дете.
Ето един щрих от портрета му. Правозащитниците и благородните дами да не четат това!
Веднъж по време на операция нашият уникат закла едно момиче с пояс на камикадзе. Шахидката без малко не взриви тридесетина души, а мълниеносната реакция и хладнокръвието на Вася буквално спасиха от смърт много хора. Ала тя се оказа съвсем млада, всъщност беше малко момиче. Но вече бременна… Когато Глебич свали пояса й, се видя, че е трудна.
Вася се разчувства и пророни сълза. Понеже е убил едно още неродено дете и не е позволил на новия живот да се появи на този гнусен свят… Изхлипа два пъти, избърса сълзите си, а сетне се огледа крадешком насам-натам. Вече бяха евакуирали всички, а Глебич работеше, тъй като зарядът беше доста мощен — килограм и половина пластичен експлозив с болтове. Вася се позамисли и каза:
— Хайде да я опънем, докато е топличка. Защо трябва такова хубаво нещо да отива на вятъра…
Костя обясни, че това е деформация на детската психика. Защото Вася беше дете на войната. Веднага след училище, с все още неоформеното си пубертетско светоусещане, се бе озовал на предната линия и вече осем години растеше и се развиваше в състояние на война. А до този момент целият му детски живот бе преминал в ловен режим, чиито съставни части са били оръжието, миризмата на барут, засадите, тайното дебнене и кръвта на зверовете. Тоест той принципно дори не предполагаше, че на света съществуват красиви играчки, велосипеди, пясъчници и детски градини…
Хората в отряда бяха образовани и нашето момче бързо попи различни думи, но от това нямаше кой знае каква полза, а понякога дори му вредеше. За понятието „моветон“ например Вася дълго си мислеше, че това е нова марка противотанков ракетен снаряд — по криворазбрана аналогия с „Метис“ и „Фагот“. И заради това чудовищно се изпокара с началника на артилерията, тъй като смяташе, че той, животното му недно, крие от него нова информация. Веднъж случайно споменах Тил Ойленшпигел и малкият разузнавач веднага се заинтересува от кой чеченски клан е. А когато му обяснихме кой е той, Вася дълго ме стрелкаше с подозрителни погледи, за да разбере дали го будалкам, или не. Изобщо понякога беше весело, а понякога — тъжно…
— А за геноцида какво ще кажеш?
— Да, това направо е върхът.
— Е, значи го мога, нали? Когато поискам, де. Как съм го забил само, а? „Ще спретнат на гъза ти геноцид“!
— Дума да няма!
— Ето на, виждаш ли! А пък ти ми разправяш за някакъв си университет…
Вася научи какво е геноцид през това лято. Седяхме си в палатката, която ни служеше за столова след петнадесетина минути братя Подгузни трябваше да ни сервират обяда и изведнъж… Иванов се обади по радиостанцията и заяви: „Зарязвайте всичко и тичайте веднага в Гудермес. Бегом, бегом, всяка минута е скъпа!“.
— Каква е тая шибана работа! — възмути се Петрушин, който се бе настанил до прозореца. — Какво става тук?!
— Това направо си е геноцид — подкрепи го Костя. — Един господ знае какви ги вършат…
— Ей сега ще му дам да се разбере аз на тоя Гена… — измърмори Вася и излезе от палатката.
Петрушин и Костя се възмутиха заради внезапно възникналата необходимост да търчат презглава на майната си, и заради принудителната невъзможност да се нахранят. А докато ние чакахме обеда, Вася бе успял да си подложи с един самун хляб и една консерва месо, беше излочил дежурната кутия с концентрирано подсладено мляко и по принцип вече бе донякъде сит, та затова не реагира чак толкова остро на нареждането. И изтълкува по свой начин погледа на Петрушин, насочен към прозореца.