Само някой да не си помисли, че напълно се бяхме самозабравили и страдахме от мания за безнаказаност или че по някакво недоразумение бяхме изгубили чувството си за здрав разум. Точно обратното, всичко беше обмислено до последната подробност.
Ето какви бяха изводите, с които разполагахме от разпита на жената на Руденко и от личните ни наблюдения.
Най-вероятно следяха полковника отдавна и това изобщо нямаше никаква връзка с нашата дейност, а бе предизвикано от съвсем друга далавери от по-безобиден характер. В обратен случай, ако допуснехме, че имаше изтичане на информация по линия на Руденко и цялата тази активност беше свързана именно с нас, трябваше да признаем, че хората, които го следяха, бяха пълни идиоти. Иначе беше трудно да се обясни цялата тази дандания с преследването, което започна фактически веднага след нашата поява.
Не беше трудно да се досетя с какво точно се занимаваше полковникът. Най-вероятно с някакви далавери с документи. А имайки предвид това, беше логично да се предположи, че не го разследваха в ролята на особено опасен държавен престъпник, а просто като някакъв си военен негодник от среден мащаб. Ако беше обратното, щяха да го арестуват частите със специално предназначение и сега тук щеше да се тълпи многобройна група, в чийто състав влизаха само потомци на железния Феликс.
По-нататък: беше почти сто процента сигурно, че с тази работа се занимаваше войсковото контраразузнаване. Ще ви разкрия тайната, че аз неведнъж бях ходил в тази дивизия и познавах обстановката много добре. Цялата гази колона заедно с трофейния мерцедес не се отправи към вътрешността на градчето, а спря някъде точно в сектора на центъра. В смисъл на центъра за свръзка, просто военните го наричаха център, без да уточняват, защото и без това беше ясно, че в армията няма други центрове. А точно там се намираше отделът на специалните служби и всеки войник в дивизията щеше да ви каже това.
А пък аз от опит знаех как работи нашето контраразузнаване. Извинете, не нашето, а тяхното! Просто понякога се отплесвам, не мога да отвикна…
Общо взето, навремето ми се е случвало да се сблъсквам с това.
Там спецификата беше следната. Контраразузнаването се занимаваше с военните, а според неофициалния общовалиден статут при нас военните винаги бяха смятани за безсловесен добитък, който няма никакви права. Сиреч, ако оперативните работници от милицията нахлуеха без заповед в чужда къща и за това самоуправство можеха да им нашльокат тиквите, в нашия случай никой нямаше и да се сети за подобно нещо, защото такова развитие на събитията изглеждаше крайно смехотворно. И не ставаше дума за никакви заповеди и за никакъв намек за спазване на формалностите, а нещата се вършеха както им е най-удобно и съвсем по свойски. В смисъл това е наш човек, военен, защо трябва да се церемоним с него? Ако решим, ще го арестуваме и той ще лежи в мазето колкото трябва: цял месец, ако ще — два. Какви четиридесет и осем часа за предявяване на обвинения, момчета, какво говорите?! Ако ни писне да го държим или ако ни облажи както се полага, ще го пуснем. А ако трябва, ще извършим обиск в дома му по всяко време, когато сметнем за необходимо и разбира се, без каквито и да било поемни лица. Та какви поемни лица може да има, когато става дума за военна тайна?! Това направо е смешно…
Тъй че няма да ви натоварвам с моята информираност, а веднага ще ви съобщя заключението си за обстановката. В най-скоро време трябваше да се очакват три еднакво вероятни варианта за решаване на този проблем.
Първият, който беше и най-предпочитан, бе полковникът да се измъкне — да се откупи и да се отърве, след като го понаритат малко и го пуснат да си върви по живо, по здраво. Вторият вариант беше по-лош, но също си го биваше — да го закарат в дома му и да извършат обиск, след като той пропее за някои дребни неща и издаде някое от незначителните си скривалища… Все пак беше стигнал до чин „полковник“, което означаваше, че не е глупак и нямаше дa крие всичко на едно и също място. А третият вариант бе да дойдат и да извършат обиск без него.
Полковникът ни трябваше на живот и смърт, затова ние Седяхме спокойно и не нервничехме. Дори да се реализираше вторият вариант, пак не беше лошо. Защото — повтарям — хората от специалните служби не бяха цивилни оперативни работници и щяха да дойдат и да извършат обиска свойски, в група най-много от трима-четирима души, без да вдигат излишен шум и да си придават важности. А ние щяхме да се справим с това. Но ако се реализираше третият вариант и те пристигнеха без полковника, щеше да ни се наложи здравата да се напънем…