Бях предвидил и обаждането, тъй като все пак те не живееха на необитаем остров и някой можеше да поиска да си поговори с тях. Изключихме мобилните телефони на съпругата и на дъщерята, а в антрето имаше стационарен апарат, който беше доста засукан, с много канали и с два различни номера. Добре си живееше полковникът, докато някои хора чакаха с години да получат един номер. С основния номер бяха свързани цели три подвижни телефонни апарата с радиоуправление — в кухнята, в спалнята и в хола…
Единственият кандидат за ролята на дежурен по обажданията беше тъщата на полковника. Защото в този момент съпругата му и дъщеря му вече се намираха в такова състояние, че не само не можеха да разговарят с когото и да било, но дори трудно осъзнаваха какво им се случва.
Настаних тъщата до телефона в антрето, обещах й, че много скоро ще си тръгнем, и я предупредих:
— Ако някой случайно се обади, ще кажеш, че при вас всичко е наред. Дъщеря ти е в банята, а внучката е отишла на разходка. И ако гласът ти само потрепне, веднага ще убием и двете. Ясно ли е?
А Илияс веднага й показа един огромен касапски нож, който специално взе от кухнята, за да го размаха.
Възрастната жена погледна, ужасена, острието и бързешком закима. През този един час, откакто гостувахме у тях, тя вече окончателно се бе убедила, че сме страховити хора. Има ефект, щом никой не те докосва с пръст, но пред очите ти се отнасят крайно жестоко с близките ти, а след това внезапно престават да вършат тази мръсна работа и те уверяват, че скоро ще си отидат и всичко ще бъде наред… В такъв случай, разбирате ли, дори и у най-заклетия песимист се поражда нелепата светла надежда, че скоро всичко наистина ще да приключи. И колкото и невероятно да звучи, мъченикът вече беше благодарен на нападателите дори само заради това, че са престанали да инквизират жертвите си и че тези прекрасни и мили хора са обещали скоро да си отидат завинаги. В такъв момент заклетият песимист беше готов да се разплаче от радост и да целува своите оскърбители. Това беше нещо като производно на стокхолмския синдром…
Когато телефонът иззвъня, включих деривата в хола, върнах се в антрето и кимнах насърчително на тъщата. Тя вдигна слушалката и започна да говори. Илияс стоеше на вратата на хола, наблюдаваше я съсредоточено и подмяташе ножа в ръце. Възрастната жена не сваляше очи от боеца и го гледаше като хипнотизирано от змия животинче…
Обаждаше се Руденко. Попита къде е жена му, прие безропотно отговора, че е в банята, и обясни, че той самият е в автосервиза и след четиридесетина минути ще изпрати едни момчета да вземат колата му. Понеже трябвало нещо да й се ремонтира.
Тъщата се държа перфектно. Макар че, ако полковникът беше по-съсредоточен, сигурно би могъл да забележи, че тя говори с безизразен глас и прави паузи, обмисляйки всяка дума.
Похвалих бабичката за храбростта й. Тя наистина не ни измами и й обещах, че сега всичко ще бъде наред.
Жалко обаче, че първите два симпатични варианта за решаването на проблема с полковника отпадаха. Оставаше третият, който беше най-опасен и донякъде непредсказуем…
Знаехме вече какъв е въпросният автосервиз, в който се намираше полковникът. От разговора също така стана ясно, че те не разполагаха с много хора. Защото от дивизията дотук можеше да се стигне много по-бързо, отколкото за четиридесет минути, които бяха достатъчни, за да пресечеш града от запад на изток. Това означаваше, че тук най-вероятно щяха да дойдат онези юнаци, които арестуваха полковника и двамата му приятели, а след това поеха към западните покрайнини. Явно бяха търсили нещо там, но не го бяха намерили. Какво пък, случваха се такива неща. Но рано или късно всичко се намираше. А за целта беше нужно съвсем малко — просто да знаеш мястото, където е сложено. Ха-ха…
А на нас ни беше по-лесно. Понеже вече бяхме наясно, че в контраразузнаването нямаше да ни се наложи да си имаме работа с цял взвод хора от специалните служби.
Указателят беше на масичката в антрето и аз се обадих във военния комитет, а след това и в дивизията. Разговорът с чиновниците ме удовлетвори. Нещата не бяха чак толкова страшни, колкото изглеждаха на пръв поглед.
Сетне поровихме малко в гардероба на полковника. Той имаше една камара военни униформи, както бе характерно за подобни особи, достигнали до известно положение в своята кариера…
Избрахме два нови комплекта „Нощ“, които се състояха от зимно яке, кепе и панталони. Облякохме се. Униформата залепна на Илияс, сякаш беше шита специално за него, на Артур дрехите му станаха горе-долу, но по мен всичко висеше като чувал. Погледнах се в огледалото и видях, че приличам на същински новобранец през първите месеци от военната служба. Илияс се изкиска и дори тъщата на полковника се усмихна измъчено. Но аз останах доволен от външния си вид. Защото колкото по-малко приличаш на боец, толкова гювече са шансовете ти да избегнеш редица неприятности, които биха могли да застигнат някое печено момче.