Край, трябваше да се махаме от тук.
— Качи се на покрива да наблюдаваш — наредих на Илияс.
Той ме изгледа, обзет от съмнение, но не ми възрази, а ми подаде ножа и излезе.
Аз дадох ножа на Артур и му показах камерата. След това посочих с глава към тъщата на полковника и обърнах показалеца си към вратата на хола.
Артур тутакси пребледня и зяпна, сякаш не му достигаше въздух. Интересна работа… Значи, нямаше проблеми да се позабавлява със съпругата и момичето, но силите не му стигаха да ги ликвидира?! Какъв беше тоя боец, дето ми го бяха дали?
Посочих му часовника си и разперих ръце: хайде, братко, нямаме време. Покажи какво можеш… Или ще бъдеш зачеркнат като неиздържал теста за професионална пригодност.
Артур шумно въздъхна и започна да нахлузва тениската на главата си. А след това присви очи и ме стрелна с такъв поглед през процепа на ръкава, сякаш ме преряза с бръснач! И когато направи крачка към тъщата, сякаш скочи в пропаст.
— Ти каза… — Очите на възрастната жена се вцепениха, а гласът й се сниши до почти недоловим шепот, тъй като разбра всичко. — Ти… обеща, че ще сме добре…
— Наистина ще сте добре. Сега вече всички ваши мъчения ще останат назад… — Насочих камерата към тъщата и казах с обигран глас: — Отчет на групата „Трибунал на джихада“. Семейството на полковник Руденко. Финал…
Как мислите, дали един диверсант би могъл да се озове на територията на дивизията на вътрешните войски? Отговарям: зависи от пътя, който ще избере. Няма голословно да твърдя, че е лесно, защото зависи от това каква глава носи на раменете си и какъв начин за проникване на обекта предпочита.
Разбира се, беше най-добре да го направи късно през нощта през някакъв „самоделен“ тунел. Във всяко военно градче войниците бягаха през тях и това не беше просто факт, а природен закон, тъй че за целта се правеха пробиви в инженерната система на охраната. Офицерите запушваха тези пробиви — лично на мен непрекъснато ми се бе налагало да се занимавам с подобни глупости, но войниците копаеха нови и тези две категории хора от незапомнени времена се забавляваха по този начин. Не беше трудно да се открият резултатите от тия забавления, достатъчно бе само да поседиш в течение на половин ден с бинокъл в ръце на далечните подстъпи и да понаблюдаваш кой откъде се промъква.
Но ние нямахме такава възможност. А задължително трябваше час по-скоро да се озовем на територията на дивизията и да се доберем до контраразузнаването. Сиреч по-бързо, отколкото онези чевръсти момчета можеха да стигнат от западните до източните покрайнини.
За разлика от диверсантите от времето на Втората световна война, имах едно огромно предимство — самият аз бях част от тази военна система, дори можеше да се каже, че бях нейно дете и затова много добре знаех как са уредени всички неща в нея.
Още от дома на Руденко се обадих във военния комитет и попитах дали при тях няма рекламни плакати на местната дивизия. Дежурният бодро ми съобщи, че има, но те изобщо не са ми необходими. Защото, ако искам да подпиша договор за служба в армията, е достатъчно да отида във военния комитет, а там ще ми обяснят всичко и ще ми кажат как да го направя… Той ме попита за фамилията ми. Съобщих му я, а също и фамилиите на Илияс и Артур. Едва ли трябва да споменавам, че посочих фамилията си според легендата. Обясних, че те са мои приятели и че тримата искаме да постъпим в нестройните редици на армията.
— Много добре. — Дежурният замълча, за да запише фамилиите. — От кой район сте?
— Ама ние не сме местни — признах си аз.
— Изобщо ли не сте местни? А откъде сте?
— От Иноземцево.
— Защо не каза веднага… — Ентусиазмът на дежурния тутакси се изпари. — Тогава идете в дивизията. Там ще ви обяснят всичко.
— Може би е по-добре да дойдем при вас? Намираме се наблизо, у леля ми. На две крачки сме от военния комитет. А пък дивизията не я знаем къде се намира.
— Не, вървете в дивизията. — Дежурният ми обясни как да стигнем дотам и прекъсна разговора.