Семьон Глебович Василиев. На четиридесет и две години, ерген. Подполковник, началник на инженерната служба на десантно-щурмовата бригада. Специализацията му беше взривна техника. Съавтор на седем помагала по сапьорско дело. По време на военната си служба в Афганистан бил два месеца в плен. Взривил базата на муджахидините, в която го държали. Избягал, като взел със себе си двама от останалите живи и ранени охранители и един месец се крил в планината. Не е ясно как е оцелял. Измъкнал се от всички хайки, добрал се до своите, а по време на пътешествието си… Е, изял двамата муджахидини!
След лечение в психиатрична болница се върнал в строя. Живееше по горещите точки, вкъщи се отбиваше само пътьом. Имаше хоби — обичаше в пияно състояние със завързани очи да разминира минновзривни устройства с повишена степен на сложност. Беше известен като шегаджия. Ето и последната му шега, станала достояние на широката общественост. Случила се по време на мощен гуляй c двама от най-печените специалисти от Генералния щаб. Единият от тях бил именно въпросният съавтор, който изготвял помагалата. Те пристигнали да проведат събрание на сапьорите. Ала Глебович незабелязано минирал гостуващите специалисти и им предложил да обезвредят взривното устройство. А за целта им дал две минути…
Специалистите не се справили. И двамата са живи, тъй като вместо взривно вещество Глебич използвал пластилин, а те се отървали само с изгаряния от слабите самоделни детонатори. Ей такъв палавник си беше той. Болезнено самолюбив, не понасяше простаци и заради това беше в непрекъснати конфликти е началството. Търпяха го единствено и само заради изключително високия му професионализъм, просто в групировката нямаше друг такъв…
Евгений Борисович Петрушин. На тридесет и седем години, ерген. Майор, заместник-командир по бойната и специална подготовка на Седми отряд със специално предназначение на вътрешните войски. Професионалната му ориентация беше специална тактика. Прякорът му е Гестапото. Живееше там, където се подвизаваше и Глебич, вкъщи се отбиваше само пътьом.
По време на Първата чеченска война три седмици бил в плен и се намирал фактически на най-южната точка на републиката, високо в планината. Не го убили само защото искали да го разменят с един известен полеви командир.
Постоял там три седмици, писнало му, изклал цялата охрана и избягал. Създал измамна представа за посоката на движението си, излъгал хайката, а сетне се промъкнал в двора на господаря на района, който бил един от полевите командири. Възползвал се от него като от жив щит и така стигнал със собствения му джип до разположението на нашите войски. Не пожелал да предаде командира и го застрелял пред очите на бойците от блокиращия пост. Явно не бил в настроение…
Хобито му беше да не взема пленници. Или по-точно да ги взема, но да не ги закарва живи в щаба. Дори и най-печените планински орли „пропяваха“ на петата минута от общуването си с него. Очевидно оттук идваше и прякорът му. Притежаваше мълниеносна реакция, беше специалист фактически по всички видове стрелково и студено оръжие, безстрашен и безмилостен към врага и слабостите на колегите си. Персонален кръвен враг на девет чеченски клана. Имаше едно малко отклонение — да вика на дуел старши по чин, които не се държаха любезно с него. Ясно е, че не всеки би се съгласил да се яви на дуел с този главорез, пък и не съществува такъв закон! Ала както се казва, имаше такъв прецедент…
Константин Иванович Воронцов. На тридесет и седем години, женен с две деца. Майор, военен психолог, какъвто станал задочно, след като завършил столичния педагогически институт. Единственият доктор на науките във войската, който служеше в действаща част.
Бяха му лепнали обоснованите от професията му прякори Психаря или Доктора. Автор на две дисертации. Имаше едно лошо отклонение — страшно мразеше тъпи началници и ги подлагаше на всевъзможни обструкции. Прекрасен педагог, майстор на психологическата прогноза, специалист по преговори в екстремна ситуация.
През втората кампания в Чечня попаднал в плен — взели го за заложник по време на преговори. Поседял там пет дни, от скука разкрил психотиповете на охранителите и по някакъв начин успял да ги скара помежду им дотам, че те влезли в бойно стълкновение с използване на огнестрелно оръжие. Или казано по-просто, изпотрепали се помежду си. Възползвайки се от суматохата, психологът отнел оръжието на единия от убитите пазачи и взел участие в скандала, като доубил двамата ранени. И избягал, повеждайки със себе си останалите пленници. Общо взето, беше добър войник.