— Ти си! — зарадвал се артилеристът. — Добре! Ей сега така ще ги треснем, че свят ще им се завие.
— Точно тъй… — разбързал се Вася. — Мене ме зарежете и се обадете на батареята. Стреляйте с всичко възможно и гърмете непрестанно, докато не съмне.
— Ама ти да не би да си на тези координати?
— Да
— Да не си самоубиец, бе?! Хайде, махни се от там, започва се! Имаш пет минути да стигнеш до най-близкото укритие.
— Добре. Махам се. Започвайте…
Само че, както се досещате, нямало къде да се дене. Ако до началото на артилерийското нападение се втурнел надолу по превала, снайперистите за нула време щели го направят на решето. А ако хукнел обратно към лагера, пак щял да стане на кайма. Не е трудно да си представи човек какво би настанало тук, когато започнат да стрелят с тридесетина оръдия едновременно, с интензивност между 5 и 8 изстрела в минута!
Вася оставил радиостанцията и по навик започнал машинално да брои. Според норматива до началото на стрелбата оставали пет минути. А броенето се извършва на обратно. Започва се от триста и назад. И ако, докато стигнеш до едно, не си измислил нищо, трябва да заемеш православната поза на мъртвец. Обяснявам за онези, които не знаят: лягаш по гръб, скръстваш ръцете си на гърдите, затваряш очи, нямаш пулс, а температурата на тялото ти е изравнена с тази на околната среда…
Разузнавачът погледнал още веднъж през уреда за нощно виждане, плъзгайки притеснено очи по местността наоколо. Най-близката ниша, която била в състояние реално да го защити от взривен снаряд на гаубица, се намирала на триста метра по-надолу от поста, ако хукнел по пътя откъм лагера. Но той не можел да се затича веднага, защото с няколко изстрела щели да го приспят. А когато снарядите засвистят, вече щяло да е късно. Тъй като, щом чуеш свистене, значи след десетина секунди ще последва взрив. А в случая му била нужна най-малко една минута.
Вася мислел, но откъдето и да го погледнел, и така, и иначе положението било безизходно. Скапана ситуация…
„Двеста и шестдесет… Тази работа е пълен гъз и толкоз — прошепнал скръбно Вася. — Това е последният гъз за отминаващата зима! И е толкова обидно! Да те очистят собствените ти хора!“
Но най-неочаквано напипал в трофейната бойна жилетка парче пура, запалка и плоска бутилка с алкохол, който миришел хубаво.
„Двеста четиридесет и девет… Опа-ла! Я виж ти… Запалката е метална, масивна, на пипане май че е оригинална марка „Зипо“. Планинците обичат да се глезят с луксозни неща. Седят си на пасището, пасат овни, смучат хавански пури по двадесет долара парчето и си ги палят със „Зипо“. Висока класа! И от време на време си посръбват „Бяло конче“ от шишето.“
Вася нямал намерение да пуши пури и да пие уиски, тъй като обстановката някак не предразполагала към това, но се заел да претърси труповете по-обстойно. Свалил бойните им ножове от коланите, извадил от джобовете на ръкавите им два индивидуални превързочни пакета и си напрегнал мозъка за десет секунди.
„Двеста тридесет и едно… Защо да не опитам? — решил разузнавачът след десет секунди. — И без това, тъй или иначе, ще умра.“
Вася изпълзял от окопа, залепил се за камъните и като същинска пепелянка запълзял на зигзаг обратно към лагера. Обектът му — джипът на Беслан Атаев, се намирал до последната землянка вляво, на сто метра от северния пост.
„Сто тридесет и две…“ Когато стигнал до джипа, разузнавачът се заслушал за няколко секунди в сънените гласове. Командирите разговаряли в землянката. Отворил с нож капачката на резервоара, накиснал един бинт в бензина, размотал го докрай и мушнал единия му край в отвора… Сетне го запалил и запълзял обратно.
Когато Вася отброил 84, резервоарът се взривил и джипът пламнал като ярък факел.
„Бегом!“ — изкомандвал се Вася, скокнал на крака и хукнал с всичка сила през северния пост. Снайперистите на съседните постове не можели да направят нищо, тъй като такъв факел близо до секторите им блокирал напълно каквато и да било техника за нощно виждане…
Ето каква история му се случила. Боец от специалните служби на бригадата я беше записал по думите на самия Вася. Записът беше направен по време на разпита му в болницата след неговото завръщане от плен. Остава единствено да добавим, че тогава миниатюрният разузнавач бил ранен само със седем осколки в меките части и имал силно сътресение на мозъка. А до момента, в който бил извършен десантът на нашите части, успял да се отдалечи на километър и половина от лагера и да се скрие в една горичка.
— Седем е хубаво число. Пък задникът ще ми мине като на куче…