Иванов не се заинати и разказа всичко както си беше. Направи го кратко и ясно, тъй като разбираше, че колегите му трябваше да докладват колкото се може по-бързо. Обясни, че са следили, засекли, заловили и довели тук съответния човек. Сетне тръгнали да извършат обиск, като преди това се обадили по телефона в дома му. И уж всичко било наред, но щом пристигнали на адреса…
В този момент на мобилния телефон на военния прокурор позвъни местният началник на милицията и с прямотата, която беше присъща на момчетата от органите на реда, поиска веднага да му доставят Иванов заедно с цялата му банда. Да, същия онзи полковник, за когото са дали ориентири на милиционерските постове. Защото хората му заловили двама от неговите подозрителни типове на самото местопрестъпление. И сега нямало да е зле да се сдобие и с останалите, за да проведе задушевен разговор с тях. А се обаждал, защото имал информация, че Иванов току-що е пристигнал в дивизията…
След пет минути, докато полковникът все още разказваше какво се е случило на улица „Юбилейна“ и какви предположения има по този повод, началникът на местните чекисти се обади на командира на дивизията и също покани Иванов на аудиенция. Оказваше се, че хората, които се намираха на местопрестъплението, изобщо не можеха да си поделят властта и трябваше да се сложи ред в ситуацията. В смисъл че, ако случаят е криминален, значи с него щеше да се занимава милицията. Ако е престъпление в особено тежки размери, с него щеше да се заеме прокуратурата. А ако е тероризъм, ясно е кой щеше да го разнищва… Освен това мероприятията по залавянето, разбира се, бяха наредени отгоре, изпълняваха се и навсякъде всичко беше препречено… Само че им се щеше да знаят кого точно трябва да залавят. Искаха да имат някакви ориентири за външните белези, снимки и информация… Защото формулировката „всички подозрителни лица“ не беше много изчерпателна като данни…
— Я си го заврете в задника! — обиди се командирът на дивизията и в гнева си, без да иска, се издаде. — Аз имам осем трупа тук и по всичко личи, че те са пряко свързани с произшествието на улица „Юбилейна“. Тъй че на този етап ме оставете на мира, не ми е до вас…
— Я виж ти! — зарадва се началникът на чекистите. — Тогава аз ей сега ще дойда при теб!
— Ами, струва ми се, че не е много уместно… По-добре иди при прокурора…
— Я не усуквай, и без това всичко е ясно! Мисля, че с гази работа ще се занимават московчаните. И то не някое конкретно ведомство, а общ разследващ екип…
Общо взето, успокои го. А момчето беше съобразително и веднага разбра за какво става дума.
Заместник-началникът на специалния отдел майор Феоктистов беше блед и замислен. Днес не беше дошъл на работа заради лекото си неразположение след вчерашната агентурна дейност на открито и благодарение на сговорчивостта на началника си. Ако Братковски беше малко по-серт, в момента майорът щеше да лежи заедно с колегите си с една зейнала дупка в гърдите…
Но макар и да беше замислен, майорът пръв схвана, че Иванов е съобщил някаква важна информация, от която можеха да се възползват веднага.
— И къде е този дагестански мерцедес?
Началниците се спогледаха, защото полковникът наистина бе докладвал, че са оставили трофейния мерцедес пред площадката на входа на къщата… Но сега го нямало! И всъщност на местопрестъплението липсваха още три трупа.
Веднага свирнаха на дежурния на контролно-пропускателния пункт за превозни средства.
— Някакъв мерцедес излизал ли е оттам?
— Тъй вярно.
— Кога?!
— Ами преди малко. Около петнадесетина минути преди да вдигнат по тревога бойните части.
— Какво ви става там, да не лапате мухи? Защо сте го пуснали?! Кой ви е разрешил?!
— Ама… караше го полковник Руденко.
— Кой?!!!
— Полковник Руденко. Махна ни с ръка и ние, естествено, веднага го пуснахме…
Командирът на дивизията изгуби дар слово, а военният прокурор потри доволно ръце и многозначително измърмори:
— Аха, значи, ето какво било… Тъй, тъй…
Зададоха още няколко въпроса на дежурния, но повече не можаха да измъкнат нищо смислено от него. Той обясни, че Руденко май бил сам в колата, държал се нормално и не е слизал от нея. Не забелязал дали имало някого на задната седалка, тъй като не се виждало, защото стъклата били затъмнени, а полковникът открехнал само прозореца от своята страна и махнал с ръка…